— Искаш ли… писмото?
Аббас едва успя да се овладее.
— Сдобри се с Бога, господарке. Светските дела скоро няма да те засягат.
Тя някак си намери сили да се засмее. Смехът й премина в кашлица, която я остави безсилна. Щом се посъвзе, прошепна:
— Ти си… прав… Аббас. Писмото е в… Муоми. Наредила съм й… да го предаде… на теб.
— Значи наистина има такова писмо?
— Разбира се… Никога… не отправям… празни… заплахи. Но… аз не съм… отмъстителна… Върви си с мир… мой Аббас.
Дано изгниеш в ада! — помисли си Аббас.
Стана, за да се оттегли. Беше сигурен, че тази вечер вещицата ще умре. А призори той щеше да е на палубата на един карамусал, плъзгащ се върху Мармара Дениз, най-сетне свободен.
Но докато се изправяше, чу шепота й.
— Не ги ли… мразиш… тези турци?
Наистина ли го беше казала? Аббас се наведе над нея, сбръчквайки нос при миризмата на разлагаща се плът.
— Господарке?
— Това, което… сториха с теб… с мен… Не ги ли… мразиш?
— Омразата се е просмукала в костите ми.
Хурем притвори очи. Изморяваше се, когато говореше.
— Превърнаха ме в… робиня… а теб… в чучело. — Дори и пред лицето на смъртта предпочиташе откровението пред деликатността, помисли си Аббас. — Нима… не искаш… да си… отмъстиш?
— Какво предвижда господарката ми?
— Предвиждам… че Селим… ще бъде… следващият… султан.
— Това никога няма да се случи!
— Кой знае… какво ще се случи… мой Аббас?… Може би… все пак… ще се окажеш… полезен… — Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни с език. Бяха напукани и леко кървяха. — Предавам те… в служба… на сина ми. Може би… ще успееш… да ми помогнеш… в това последно… усилие.
Тя отново затвори очи и заспа. Аббас излезе от стаята. Обърна се, за да я погледне още веднъж. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна. Като парцалена кукла върху възглавницата. Как беше възможно навремето да се е страхувал толкова много от нея? И как така сега изведнъж се изпълни с внезапно съчувствие към нея?
— Ще ти помогна — промълви той. — Този път няма нужда да ме заплашваш. С удоволствие ще сторя, каквото мога.
Той излезе, притваряйки тихо вратата зад себе си.
Мраморно море
— Защо не дойде? — попита Джулия.
Лудовичи се облегна на перилата на кораба, загледан в куполите и минаретата на великия град, избледняващи в далечината на фона на виолетовата сутрешна мъгла.
— Не знам — отвърна той. — Никога не съм разбирал логиката, която води Аббас.
— Но той каза, че ще дойде.
— Също така намекна, че може и да не го направи.
— Мислиш ли, че още е жив?
Лудовичи поклати глава.
— Информаторите ми от Портата скоро ще разберат това. Ако Аббас бъде убит, значи с право сме бързали да напуснем града. А ако е добре и е предпочел да не идва… в такъв случай нищо не може да промени решението му.
Водата искреше в златисти отблясъци, докато слънцето се издигаше нагоре в небето. Корабът подгони ранния бриз, като се плъзгаше покрай островите, осеяли пътя към Дарданелите и Средиземно море. Джулия си спомни онази далечна сутрин, когато за първи път видя града, който я бе поробил и освободил. Не можеше да повярва, че може би никога нямаше да види силуетите на минаретата и куполите.
— Ще се моля за него — каза Джулия. Сложи ръка върху ръката на съпруга си. Морският вятър беше чист и солен. Тя мислено се сбогува с Аббас и Сирхане и почувства как миналото се отделя и свлича от душата й като стара, изсъхнала кожа.
97.
Топкапъ сарай
Хурем умираше. Стана му ясно още щом прекрачи прага на стаята. Беше подпряна на възглавници; Муоми вплиташе перли в косата й, малката зелена шапчица се мъдреше на главата й. Беше облечена в кафтан от снежнобяла коприна, подобно на конкубина, подготвяща се за своята първа нощ със султана. Това бе абсурдна пародия с нейната младост и на Сюлейман му идеше да простене, когато я видя. Какво правеха с нея? Нямаха ли поне грам уважение?
Хурем не приличаше на себе си. Плътта й се беше стопила, костите й стърчаха, чертите на лицето й бяха изчезнали. Тялото й се беше смалило и изглеждаше съвсем дребно, като на кукла.
Муоми и Аббас бяха коленичили до постелята й с потъмнели от страх лица. Притесняват се за собствените си кожи, без съмнение, помисли си Сюлейман.
Мили боже, тя наистина умираше!