— Малка роксолана… — промълви той.
Клепките й потрепнаха и тя отвори очи.
— Сюлейман.
Муоми и Аббас се отдръпнаха. Султанът седна на ръба на леглото и взе ръката й в своята. Беше студена като мрамор.
— Не ме напускай — прошепна той.
— Аз съм свободна, Сюлейман. — В гласа й нямаше и следа от нежност; звучеше с металическа дрезгавост, като ятаган и ножница.
— Не ме напускай.
— Глупак. — Устата й се изкриви в дъга.
Той не чу това, поднесе пръстите й към устните си и ги целуна.
— Обичам те, малка роксолана.
— Вярвам… че е така. Животът… се отнесе… жестоко… с теб… Сюлейман. Но пък… ти си го… заслужаваш.
Нещо дълбоко в стомаха му се вледени. Дали я бе чул правилно, дали беше разбрал какво точно му беше казала…
— Какво казваш?
— Казвам ти… да вървиш… да се пържиш… в ада!
Сюлейман ужасен се втренчи в нея. Внезапно изпусна ръката й — сякаш Хурем току-що му беше признала, че е болна от проказа — и скочи на крака. Обърна се към слугите, наобиколили леглото.
— Марш навън! Махайте се! Всички!
Муоми и останалите гедичлийки забързаха към вратата. Само Аббас се поколеба, едрите му тъмни черти бяха изкривени от изненада и объркване.
— Вън! — кресна към него Сюлейман.
Вратата се захлопна зад гърба на евнуха.
Когато отново се обърна към Хурем, тя се усмихваше! Да, усмихваше се, макар гримасата върху лицето й съвсем да не приличаше на усмивка. Устните й бяха дръпнати назад, оголвайки зъбите й в непогрешим триумф.
— Малка роксолана…
— Аз не съм ти… малка… роксолана. Никога… не съм те… обичала. Всеки ден… от живота си… съм те мразела… докато зъбите не ме… заболяха от… силата на омразата ми.
Сюлейман потърси опора в издължената златна колона, която подпираше балдахина над леглото.
— Болна си. Бълнуваш — рече високо той.
— Бях твоя… затворничка… не можех да направя нищо друго… освен да ти се… подчинявам. Но… О! Колко много… те мразех!
Сюлейман отчаяно запуши ушите си с длани.
— Няма да те слушам повече!
— Чудил ли си се някога… защо Баязид е… толкова способен… войн? Защото… е син… на Ибрахим!
— Не! Това е невъзможно!
— Толкова много… му вярваше!… Глупак… никога… не разбра, какво направи той… когато се върна… от Египет.
— Не!
— Разбираш ли?… Това е моят… подарък… за османлиите. Избирай, Сюлейман! Селим… или синът… на гърка! Проклинам теб… и всеки султан… след теб… докато империята… не се превърне… в спомен и развалини.
— Престани! Моля те!
— Колко те… мразя!
— Не-е-е-е-е! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Ти ме обичаш! Кажи го! Обичаш ме!
Той се взря в очите й и забеляза как светлината угасва в тях. Кратък проблясък и после — тъмнина. Той отметна глава назад и закрещя. После захвърли с всичка сила тялото й върху леглото. То се претърколи на една страна.
— Не-е-е-е-е! Не е вярно!
Дръпна силно шапчицата от главата й и перлите, вплетени в побелялата й коса се пръснаха по мраморния под. Няколко кичура коса се откъснаха от скалпа й и останаха да висят между пръстите му.
— Не-е-е-е!
Грабна един стол и го запрати към венецианското огледало насреща; видя как собственият му образ се пръсна на хиляди парченца. После напусна тичешком стаята.
Когато по-късно Аббас влезе в спалнята му, го завари да плаче като дете, свит на кълбо върху леглото си. Слугите му го бяха напуснали ужасени, никой от тях не знаеше какво да направи. Лежа така цели три дни, плака и разговаря с духовете, наобиколили леглото му, и когато най-сетне прати да повикат отново Аббас, то бе, за да му нареди да се погрижи стаите на Хурем да бъдат заключени и запечатани, за да не може никога вече да влезе там, където някога беше слушал смеха й и беше намирал покой в прегръдките й.
Десета част
Вятърът на Всевишния
98.
Амазия, 1559
Ездачите препускаха един срещу друг, подковите на конете потъваха в меката пръст, а зад тях хвърчаха гъсти кафяви буци кал. Първият ездач хвърли копието си, а противникът му се опита да избегне удара, като се плъзна надолу по хълбока на коня си, но дългият прът все пак го удари силно по гърба. Ездачите, струпани в единия край на арената, радостно завикаха. Тъпаните забиха по-бързо, писъкът на зурлите стана по-пронизителен.