— С-с-с-с-с — изсъска Баязид на арабския си жребец, който подскачаше, изправен на задните си крака, раздразнен от музиката и крясъците наоколо му.
— Още три точки — усмихна се Мурад. — Добър ден за Сините.
— Скоро може да ни се наложи да хвърляме истински копия — каза Баязид. Усмихна се и препусна към центъра на арената, към двамата ездачи от отбора на Зелените. Когато наближиха, Мурад забеляза как първото копие, метнато прекалено бързо, профуча над рамото на снишилия се над шията на коня си принц, без да го докосне. Баязид рязко извърна жребеца си надясно и вторият ездач трябваше да дръпне силно юздите, за да избегне сблъсъка.
Баязид дръпна поводите и конят му се закова на място. Преди противниковият играч да се е осъзнал, принцът се озова зад гърба му. Копието удари Зеления между плешките. Мъжът простена от болка и се свлече върху коня си.
Хората около Мурад наскачаха и тържествуващо завикаха, Баязид поиска ново копие от стрелкащите се между краката на конете пажове. Лицето му светеше триумфално. Той се усмихна на Мурад през гъстата си черна брада.
— Какво ще кажеш, Мурад?
— Ще кажа да отидем да си отрежем по едно парче от Ечемичения самун!
Баязид се засмя. „Ечемичен самун“ беше прякорът, който бяха дали на Селим. Разнесоха се нови викове, тъй като още един играч от отбора им бе успял да спечели точки.
Този ден бяха непобедими. Не можеха да загубят. Невъзможно.
Беше се превърнала в стара жена. Баязид я откри в градините на харема. Позлатеният дървен павилион бе заобиколен от украсени с правоъгълни орнаменти колони. Резбованите прозорци и арките на вратите гледаха към розовата градина, оживяла в бледорозово.
Тя седеше сама в павилиона. Тишината се нарушаваше единствено от тракането на перлените зърна на броеницата между пръстите й. Устните й се движеха леко, редящи молитви към Мохамед. Беше облечена в рубиненочервен кафтан, бродиран със златна сърма и снежнобял жакет, поръбен с лебедов пух. Лицето й бе скрито зад муселинов яшмак, но Баязид ясно виждаше дълбоките бръчки около очите й, издаващи възрастта. Времето не беше пощадило Пролетната роза. Единственото, което й бе останало, бяха бодлите.
— Какво ще правиш, Баязид?
— Какво мога да направя? Сюлейман не ми остави избор. Макар че спорът ми е със Селим, не с баща ми.
— Грешиш.
Баязид сведе поглед, без да отвърне. Градината беше красива, въздухът бе напоен с аромат на рози. Денят бе прекалено хубав, за да се говори за проливане на кръв.
Една гедичлийка напълни чашата на Гюлбехар с ароматен шербет и тя го поднесе към устните си.
— Каквото и да направя, война ще има — каза Баязид.
— Заради Селим ли?
— Проблемите на османлиите нито започват, нито свършват със Селим. Правнуците на мъжете, които някога последваха Фатих в Стамбул, сега седят в тимарите си в Анадола и гледат как тяхното племе от воини сега е управлявано от хората, които техните бащи са покорявали. Девширмето ни обремени с армия от бюрократи. Собствените им християнски роби ги изблъскват от земите им. Баща ми е забравил овчите кожи на своите предшественици. Те мухлясват в съкровищницата му, докато един везир — българин облага с данъци дори билките и розите и пропъжда тимариотите от земите им, а той самият пълни джобовете си! Всичко е подкуп, бакшиш! Какво стана със старите закони на Сюлейман, според които всичко се дължи само на лични качества? Написа си законите и ни забрави! Истинските османлии са живели в палатки и са гледали към империята си от седлата на конете си, а не от копринените дивани!
Гюлбехар отново прекара броеницата през пръстите си.
— Помниш ли, когато Мустафа беше убит, Баязид? Помниш ли какво казаха еничарите тогава? „С Мустафа си отиде и нашата надежда.“
— Помня.
— Имаме нужда от нов Мустафа. — Тя остави броеницата и настойчиво го загледа. — Ти, Баязид. Ти толкова много приличаш на него. Можеш да яздиш, да се бориш, да водиш. Ти си истински гази.
— Стига и баща ми да мислеше така.
— Сюлейман беше мой господар в продължение на дълги години, но аз наистина не познавам мъжа, в който се е превърнал. Забравил е, че е гази. Дори и сега, когато онази вещица вече е мъртва. Виж какво направи с теб! Посрами те, изпрати те в изгнание тук, в Амазия, както стори и с моя син. Поднася трона на онзи дебел пияница, брат ти!
— Това е негово право. Селим е този, с когото имам сметки за разчистване.
— Не, имаш сметки за уреждане със Сюлейман. Внимавай!