— Честно казано, аз не го обичам, но той е мой баща и мой султан.
— Такива бяха думите и на моя син. — Гюлбехар се върна към броеницата и беззвучните си молитви.
— Той знае какъв човек е брат ми. Не виждам никаква логика.
— Нямаше логика и в убийството на Мустафа. Но той въпреки това го направи. Внимавай, Баязид. Аллах да те пази.
Тя му протегна ръка. Баязид я целуна и си тръгна.
Да поеме срещу Сюлейман? Не, немислимо. Гюлбехар бе просто една озлобена старица. Сюлейман го изпробваше. Знаеше, че не бива да позволява на Селим да остава в Маниса, на пет дни от столицата, докато Баязид се намира на близо месец път. Селим се беше заклел да го убие, ако някога седне на трона. Какво друго му оставаше? Трябваше да тръгне срещу брат си. Такава беше традицията, традицията на османлиите. Баща му със сигурност го разбираше.
Топкапъ сарай
Сюлейман умислено гледаше към великия си везир, но сякаш не го виждаше. Седеше неподвижно и ритмично потупваше с показалец върху златната странична облегалка на трона си. Беше облечен в тъмночервен кафтан без ръкави на златисти тигрови шарки и подплата от черен самур над роба от зелен брокат. Върху тюрбана и пръстите му блестяха изумруди. Но въпреки цялото си величие изглеждаше някак смален, помисли си Рустем — сякаш от него не беше останало нищо друго, освен една сбръчкана посивяла глава, забодена върху вързоп от празни скъпи дрехи. Страните му бяха обилно покрити с руж, за да се скрие бледността им.
— От болестта беше — измърмори Сюлейман.
— Господарю? — Рустем свъси вежди.
Сюлейман вдигна глава, сякаш едва сега забелязваше присъствието на везира.
— А, Рустем…
— Идвам от Дивана, господарю.
— Дивана — повтори Сюлейман, сякаш се опитваше да си спомни какво точно беше това.
— Имам лоши новини, господарю.
— Баязид?
— Да, господарю. — Рустем още веднъж усети, че е объркан. За момент му се стори, че Сюлейман е на ръба на лудостта, а после отново се опомня и застава нащрек. Това му се случваше непрекъснато, откакто Хурем почина.
— Отговори ли на чауша, който му пратих?
— Да, господарю.
— И какво каза?
— Отговорът му е кратък, господарю. — Рустем измъкна писмото от гънките на робата си. Прочете задължителните официални обръщения. — Продължава все в този дух, за да се стигне до следното, господарю:
„Ще се подчинявам във всичко на султана, моя баща, с изключение на онова, което засяга само мен и Селим.“
Сюлейман тихичко извика, подобно на хванато в капан животно.
— Тя беше много болна. Не знаеше какво приказва.
— Господарю?
Сюлейман удари с юмрук по облегалката на трона.
— Защо ми се противопоставя?
Какво друго би могъл да направи, помисли си Рустем. Та султанът на практика го беше изпратил в изгнание след смъртта на Хурем.
— Събира армия в Ангора — рече на глас. — Говори се, че тимариотите и тюрките се стичат като порой към него.
— Какви са намеренията му?
— Изглеждат съвсем ясни. Селим се оплака, че е получил женска шапчица и престилка като подарък от брат си. Намекът е очевиден.
— Трябва да прекратим това, Рустем. Докато съм жив, трябва да ми се подчинява!
— Може да има някакъв начин, господарю.
— Говори.
— Възстанови Баязид в Кютахия. Ако не там, то в Коня. С изпращането му в Амазия ти на практика предаваш трона в ръцете на Селим. Отиде ли, трябва да се примири със сигурна смърт.
— Длъжен е да ми се подчинява!
— Ако настояваш, няма да можем да избегнем една гражданска война.
— Те са ми синове. Още не съм умрял! Трябва да правят това, което им казвам!
— Страхувам се, че не можем да убедим Баязид да възпре ръката си, господарю. — Той се поколеба. — Винаги съм имал чувството, че искаш той да наследи престола.
— Значи чувството ти те е лъгало, Рустем. Остаряваш. Вероятно воднянката е размътила мозъка ти.
Рустем удари чело в килима.
— Сигурно си прав, господарю. — Нямаше да позволи на Сюлейман да види колко болезнено бе да изпълни дори едно такова елементарно движение. Нямаше да допусне никой да го заподозре в каквато и да било слабост.
— Кажи на Селим, че трябва да се премести в Коня, за да охранява южните ни пътища към Сирия и Египет. Прати му Мухаммад Соколли заедно с един полк еничари и трийсет топа, за да го пазят. Нареди на Пертю паша да отиде при Баязид и да го убеди незабавно да се върне и да поеме управлението на Амазия, както и да измъкне от него обещание за лоялност и вярност. Не бива да им се позволява да въвлекат империята във война, докато все още седя на трона.