— Да бъде волята ти, господарю — рече Рустем. Той бавно се изправи и с накуцване излезе от стаята. Сюлейман беше полудял! Смъртта на Хурем беше засегнала мозъка му. Но той щеше да изпълни заповедите му. Нека синовете му да се притесняват за това кой ще стане Сюлейманов наследник. Рустем щеше да е умрял, преди истинската борба помежду им да е започнала.
— Ти беше болна — изрече Сюлейман в кънтящата тишина. — Не знаеше какво говориш.
— Мозъкът ми бе обхванат от треска — отвърна Хурем. — Дяволът говореше вместо мен.
— Баязид е мой син — настоя Сюлейман.
— Разбира се, че е твой син. Обичах те с цялото си сърце. Освен това бях строго охранявана в харема. Ибрахим нямаше как да се добере до мен. Това беше дяволска лъжа.
— Обичаш ме. Кажи ми, че ме обичаш.
— Ти беше моят господар, господарят на живота ми. Обичах те с цялото си сърце. Винаги съм те обичала.
Сюлейман протегна ръка да я докосне, но Хурем изчезна.
Той затвори очи, усети как горещите му сълзи се плъзнаха по страните му. Сълзи на мъка и на самосъжаление. В продължение на трийсет и пет години я беше обичал повече от всичко друго. Беше се отказал от харема си заради нея, беше я направил своя царица. А с последните си думи тя го беше запратила в това чистилище.
Беше наговорила онези неща под влияние на болестта, разбира се. Сигурно това беше причината.
Но той не можеше да се отърве от спомена. Думите й се бяха запечатали в мозъка му и когато си мислеше, че сълзите и гладуването най-сетне ги бяха изтрили, той внезапно чуваше гласа й и понякога дори я виждаше, полегнала върху леглото с бледо лице и режещ като стоманено острие глас: „Мразя те. Винаги съм те ненавиждала!“
„Моя малка роксолана, моля те…“
Сюлейман отвори очи с очакването да я види. Но наоколо му бяха само дворцовите стражи, глухонемите с каменни лица, които не можеха да почувстват скръбта му.
Малка роксолана.
Той отново затвори очи и си спомни деня, в който я беше видял за първи път в двора под прозорците на валиде-султан, в стария Ески сарай: със зелена шапчица, закрепена за косата, и по детински смръщени вежди, докато съсредоточено работеше над ръкоделието си. Едно невинно дете. Не беше способна на такава омраза. Сатаната беше говорил през устата й, повтаряше си той. Тя вече беше отишла в рая, когато той бе чул изгарящите го думи.
Не можеше да е сигурен. Усещаше как колебанието разяжда вътрешностите му като гнойна рана, която с всеки изминал ден ставаше все по-дълбока и болезнена. Точно поради тази причина беше изпратил Баязид чак в Амазия. Това, разбира се, щеше да осигури трона на Селим, но по-добре на престола да седнеше османски принц, макар и пияница, отколкото синът на един предател.
Пък бил той и син на предател, когото Сюлейман беше обичал.
Той отметна глава назад. Внезапен гняв изду жилите на шията и слепоочията му.
— Бъди проклет, Ибрахим! — изкрещя той към извития таван. — Проклевам те!
Проклеваше и Хурем, но не можеше да се насили да произнесе думите на глас — дори и сега. Това щеше да означава, че целият му живот не бе имал никакъв смисъл.
99.
Ангора
През пролетта Кападокия се покриваше с килим от диви цветя, дъждовете изпъстряха с буйни цветове изсушените от слънцето степи. Баязид яздеше с началника на конюшните Мурад покрай един поток, който минаваше между високи тополи и яркожълти поля с рапица. Далечните хълмове бяха обсипани със сини парички.
Стигнаха до хребета на хълма и погледнаха надолу към равнината. Армията му стануваше извън селото, под високите кули на крепостта Хисар. Баязид почувства как топлата плът на арабския му жребец потръпва под бедрата му, сякаш животното бе доловило вълнението на господаря си. Войниците от лагера се молеха; прави редици от коленичили мъже. Тюрбаните се поклащаха в унисон — хиляди, не десетки хиляди тюрбани, редица след редица.
През последните няколко седмици бяха прииждали отвсякъде. Идваха кюрди с потури, широки червени пояси на кръста и плитки вълнени шапки на главите; бандити тюрки с рунтави кожени калпаци, козината, на които висеше над плоските им азиатски лица; спахии, напуснали Портата на малки групички, за да търсят своя нов Мустафа; обезземлени тимариоти, чиито островърхи шлемове и разнородни оръжия се очертаваха на фона на бледоморавото небе.