В равнината бяха опънали палатки двайсет хиляди мъже. Една традиционна армия от газии, тимариоти и номадски войни, чиито бащи бяха завладявали степите в името на османлиите, се беше събрала отново, за да победи новите християнски армии на техните господари. Бяха готови да тръгнат срещу Селим, а ако беше необходимо — и срещу еничарите и спахиите, които го поддържаха.
Мурад се обърна към Баязид и се усмихна.
— Запалил си пожар в основите на империята. Всички се трупат при тебе. В теб те виждат своето бъдеще.
— Няма да ги разочароваме — отвърна Баязид. — Нека надеждите им да са свързани с Баязид!
Маниса
Шахзаде Селим беше в мрачно настроение. Баязид събираше армия срещу него, а баща му продължаваше да упорства и не искаше да тръгне насреща му. Вместо това му беше пратил Соколли и неговата артилерия, придружени със заповед да се прехвърли в Коня, да се опълчи на брат си. Нима той не беше избраникът? Защо тогава Сюлейман продължаваше да седи в двореца си и да наблюдава как слънцето хвърля сенки върху стените, докато „новият Мустафа“ набираше мощ в Ангора, готов да убие Селим? Сега всичко му беше ясно — той беше изоставен.
Изпразни кристалната си чаша и плесна с ръце да му я напълнят отново.
Проклети да са! — мислеше си той. — Проклет да е Баязид! Проклет да е Сюлейман!
Може би всичко това беше заговор срещу него. Може би в момента Сюлейман вече беше в Амазия и заедно с Баязид обмисляха кой е най-добрият начин да го премахнат! Брат му сигурно пируваше заедно с баща им в двореца си или му демонстрираше необикновените си умения в играта на черит. А дори и по-лошо — Баязид може да интригантстваше с агата на еничарите, с цел да узурпира трона, както беше направил навремето Селим Страшни.
Отпи голяма глътка вино и изрида високо. Животът не беше справедлив. Хурем никога не бе проявявала интерес или привързаност към него, а любимци на Сюлейман бяха Мустафа и Джихангир. Трябваше и той да се роди с камилска гърбица, тогава може би и на него някой щеше да му обърне малко внимание…
Да вървят всичките по дяволите.
Той затвори очи, връхлетян от внезапен пристъп на световъртеж — сякаш се намираше на ръба на огромна черна скала — и се вкопчи в ръба на дивана, за да запази равновесие. Щеше да умре. Всички бяха срещу него и той бе безпомощен.
Заплака. Сълзите му се плъзнаха по страните и попиха в брадата му. Животът беше наистина несправедлив! Дори виното нямаше да му помогне тази вечер. Имаше нужда от нещо, което да го разсее.
— Аббас!
Кислар агаси пристъпи напред и му се поклони. Грозно чучело, помисли си Селим. Защо ли беше настояла Хурем да го прехвърли на служба при него? Може би беше шпионин. Може би трябваше да нареди да украсят с главата на стария евнух някое подострено копие. Ще обмисли тази възможност.
— Господарю — измърмори Аббас.
— Имам нужда от развлечения, кислар агаси.
— Какво точно желае господарят?
— Доведи стадото — рече Селим. — Бикът рие земята с копита.
— На твоите заповеди, господарю — отвърна Аббас. — На твоите заповеди.
100.
Ангора
Запалиха газениците в палатката на принца. Офицерите му се скупчиха наоколо, смесиха се с тюркските и кюрдските бандити, за да зърнат навития на руло пергамент, който Баязид бе опънал върху килима.
— Сюлейман е наредил на Принц Ечемичен самун… — палатката се изпълни с висок кикот при споменаването на прякора, който всички те бяха дали на шахзаде Селим — … да се оттегли заедно с армията си в Коня, за да пази пътищата към Алепо и Сирия. От нас, предполагам. Каквото и да е, нямаме дрязги със Сюлейман. — Баязид обходи с поглед напрегнатите лица наоколо. — Трябва да се разправим със Селим. Ще потеглим на юг и ще го посрещнем при Коня.
— Той ще избяга — подхвърли някой.
— Да, на брат ми би му се искало да избяга. Но баща ни му е изпратил подкрепление под формата на един еничарски полк и артилерия. Битката може да се окаже по-трудна, отколкото очакваме.
— Артилерията няма да ни спре — извика един глас.
— Не топовете са важни, нито еничарите. Не те трябва да бъдат победени. — Баязид спря поглед върху всяко едно от лицата в палатката. Всички директно срещнаха погледа му, никой не прояви и най-малко колебание. — Важен е Селим. Ако той умре, битката ще бъде спечелена. — Той посочи към картата в краката си. — Ще разположим армията си тук, в равното, и ще чакаме. Соколли ще е нашият противник в боя, не Селим. Наредено му е да ни държи настрана, не да атакува. Затова ще разположи артилерията си в отбранителна позиция. Ще му дадем изстрела, който очаква, и ще му отворим работа. Междувременно ще оставим един кавалерийски ескадрон ето тук, в хълмовете на запад. Ще бъде достатъчно малък, за да остане незабелязан; мъничка стрела, но достатъчно голяма, за да пререже вените в шията на Ечемичения самун. Загине ли той, можем да прекратим атаката. Ще сме си свършили работата. Няма да има друг наследник на Законодателя.