Флейтите засвириха по-бързо, барабаните се присъединиха към тях, ускорявайки ритъма на сърцата, докато танцьорите се въртяха с развети около бедрата поли. Тъпанджиите запяха монотонно своите молитви. Ритъмът на тъпаните се засили и танцьорите с гъсто плисирани поли се отдалечиха един от друг. Наклониха глави към десните си рамене, а тежките им одежди засвистяха като северния вятър в планините. По-бързо, по-бързо.
Баязид почувства как сърцето му заподскача в такт с музиката. Танцьорите се въртяха с все по-голяма скорост, лицата им вече не се забелязваха. Но никой от тях не залитна, никой не падна.
Музиката спря внезапно, без предупреждение. Дервишите се проснаха изтощени на земята с разпенени усти. Бяха изпаднали в транс.
Баязид пристъпи в кръга и приближи до един от тях, висок слаб монах с бяла брада и кафеникаво лице, сбръчкано като орех. Говореше се, че е на сто и единайсет години.
— Как си, Свети човече? — прошепна той.
Очите на стареца се отвориха, но зениците им бяха студени и стъклени — като на умряла риба.
— Виждам — отвърна старецът.
— Виждаш какво ще се случи с османлиите ли?
— Виждам.
— Кажи ми тогава какво ще стане със синовете на Сюлейман.
— Ако онзи, който не е син на Сюлейман седне на трона, виждам само смрад, корупция и нещастия.
Баязид се наведе още по-ниско над стария човек, опитвайки се да различи по-ясно думите му. Онзи, който не е син на Сюлейман?
— Какво ще стане с Баязид?
— Не го виждам.
— Кого виждаш, тогава?
— Виждам вятър. Силен вятър, който спуска завеса над всичко. Вятърът на Всевишния.
— Какво още?
— Нищо. Виждам само вятъра.
Баязид се изправи с намръщено лице. Всичките тези свети човеци говореха със загадки. Не можеше да получи отговор тук.
Влезе в джамията и падна на колене в очакване на съвет от Аллах.
Топкапъ сарай
Сюлейман изгледа втренчено черната жена, коленичила на пода пред трона. Стегнатите черни къдрици бяха посребрени, но той забеляза, че очите й не бяха загубили свойствената си острота и враждебност.
В продължение на трийсет и пет години тя бе просто една от слугините в харема, незаслужаваща вниманието му. Сега беше пратил да я повикат незабавно. Защото единствено Муоми можеше да притежава лек за неговата скръб.
Наведе се напред.
— Колко време си служила на господарката Хурем?
— Откакто тя стана гьозде, господарю.
— Познаваше ли я добре?
— Да, господарю.
— В такъв случай искам да си поговорим по някои интимни въпроси — каза Сюлейман и побърза да добави: — Няма причина да се страхуваш. — Той посочи към евнусите, пръснати из стаята. — Те са глухонеми. Нищо не могат да разберат. Трябва да ми отговориш честно, защото съм твой султан и ти си длъжна да бъдеш вярна на мен, а не на господарката ти Хурем. Тя вече е мъртва и неспособна да те накаже.
— Да, господарю.
— Искам да си помислиш добре за първите години от службата си при нея. Спомняш ли си един човек на име Ибрахим, който ми беше везир в продължение на дълги години?
— Да, господарю.
Сюлейман се поколеба и се приведе още по-близко към коленичилата фигура. Вече седеше на самия край на трона.
— Възможно ли е… някога господарката ти Хурем да се е срещала с него в Ески сарай?
Муоми вдигна поглед за пръв път, откакто се бе озовала в голямата приемна. Втренчи очи в Сюлейман, но не със страх, както бе очаквал той. В погледа й имаше нещо друго. Нещо, което му беше трудно да определи.
— Прие го веднъж, господарю.
Дъхът му спря.
— Как? — едва изрече накрая.
— Като подкупи кислар агаси. Беше преди Аббас, господарю. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайна. Каза, че ще умра ако прошепна и дума за това.
Лъжеше, помисли си Сюлейман. По лицето й ясно беше изписано, че лъже.
Трябва да беше лъжа. Лъжа. Лъжа. Лъжа.
— Не! — изкрещя и той. Скочи от трона, замахна силно с ръка и я зашлеви през лицето. Муоми залитна назад и падна зашеметена, докосвайки с пръст кървавата струйка, стичаща се от устната й.
— Бостанджи! — изкрещя Сюлейман и махна на глухонемия, който стоеше встрани и чакаше. Мъжът пристъпи и измъкна ятагана си.