С едно движение отдели главата на Муоми от раменете й. Кръвта опръска кожените ботуши на Сюлейман. Беше лъжа. Трябваше да е лъжа.
102.
Коня
Баязид седеше неподвижно върху гърба на коня си. Лицето му бе наполовина скрито зад забралото на островърхия сребърен шлем. Когато измъкна сабята си от ножницата на седлото, стотиците мъже зад него направиха същото. Звънът на стомана проехтя и заглуши воя на топлия пустинен вятър. Баязид смушка коня си и тръгна бавно напред. Войската го последва. Дори от това разстояние принцът виждаше черните гърла на топовете, които ги очакваха от другата страна на равнината. Не се страхуваше от тях.
Баязид подкара коня си.
Изпод хилядите копита се вдигна прах, дълга червеникава опашка, подобна на знаме, която неотлъчно ги следваше. Баязид слушаше воя на гласовете зад него. Този момент винаги беше особено вълнуващ, помисли си той, първият миг на щурма, когато тътенът от копита заглушава всеки друг звук, когато изглежда така, сякаш нищо не можеше да се изправи срещу стената от стоманени пики и мускулите на могъщите арабски жребци.
Той размаха меча над главата си и го насочи напред към мълчаливите стоманени дула на топовете. Конете се втурнаха в атака.
Докато препускаше, Баязид се запита дали еничарите наистина могат да бъдат принудени да стрелят срещу любимия си син.
Селим чуваше чаткането на подковите, заглушаващо воя на вятъра, усещаше вибрирането на земята под дебелите килими, постлани върху пода на шатрата. Вкопчи пръсти в страничните облегалки на трона си, сякаш под него се беше отворила дълбока яма.
Плесна с ръце и Аббас веднага се появи до него, за да напълни чашата му с вино.
— Аббас? Къде е Соколли?
— С еничарите е, господарю — отвърна Аббас.
Селим пресуши чашата си, но ръката му трепереше и виното се разля по брадата и предницата на златистата му роба. Аббас побърза да я напълни отново. Последният слуга, който се беше забавил да долее бокала на господаря си, бе загубил ръцете си до китките.
— Какво става?
— Баязид напада с кавалерията си, господарю.
— Соколли трябва да е тук, с мен.
— Моите уважения, господарю, но смятам, че е по-добре да е с артилеристите. Някой трябва да им дава заповеди.
Селим би го наказал заради тази проява на нахалство, но беше твърде уплашен, за да продума. Отчаяно му се ходеше по нужда. Пресуши чашата си и бързо излезе от палатката.
Конете предусетиха наближаващата буря и станаха неспокойни. Тръскаха окичените си с пискюли глави и риеха с копита.
— С-с-с-с-с — прошепна Мурад и погали жребеца си по гривата. Препусна до края на дерето и тревожно огледа небето на юг. Над земята се беше спуснала пурпурна завеса и сякаш някаква невидима ръка я влачеше към тях по прашната степ. Видя как забулва манастира Мевлеви — сякаш самите дервиши бяха повикали бурята със своите заклинания.
— Пясъчна буря!
— Вятърът на Всевишния — рече Мурад. — Носи се право срещу кавалерията ни. Само след няколко минути войниците ни ще бъдат заслепени. — Той извади ятагана си. Време беше. В дерето чакаха две дузини ездачи. Изви коня си и тръгна да ги пресрещне.
— Сега! — изкрещя.
Мухаммад Соколли очакваше неприятности.
Беше довел от Стамбул собственоръчно подбран ескадрон от еничари и солаци. Бяха ветерани от военните кампании на Сюлейман срещу Персия; една малка част от тях на млади години дори бяха взели участие в боевете при Мохач. Верни слуги на султана, което нямаше да проявят непокорство. Като предпазна мярка ги беше строил в една редица зад артилерията.
Сега, докато наблюдаваше как ордите на Баязид настъпват към тях, благодари горещо на Аллах, че бе постъпил толкова мъдро.
Към позициите им приближаваха две огромни кълба прах: кавалерията отпред, пясъчната буря — отзад. Чудеше се кое от двете ще пристигне първо.
— Когато заповядам, стреляйте! — изкрещя той, за да надвика вятъра.
Еничарите до топовете се спогледаха, после обърнаха очи към приближаващата кавалерия и зачакаха някои да се обади. Накрая един от тях събра кураж и рече.
— Не можем да стреляме срещу шахзадето.
— Той не е шахзаде — изкрещя му Соколли. — Селим е първородният син и избраникът на Сюлейман! Пригответе се за стрелба!
Те се поколебаха. Никой от тях не се наведе към пирамидите от гюлета, струпани до топовете им.