— Да живее Баязид! — извика някой.
Соколли вече виждаше Баязид, зеления му кафтан — умен избор, помисли си Соколли, зеленото беше цветът на Мохамед — плющеше около коленете му. Земята под краката му се разлюля от тропота на копитата.
Соколли извади меча си и се обърна към еничарския ескадрон, строен зад артилерията.
— Пригответе се за стрелба! — излая той. Те наместиха аркебузите си и се прицелиха в артилеристите пред тях. — Стреляйте или ще издам заповед да стрелят по нас! — изкрещя отново Соколли.
Артилеристите продължаваха да се колебаят.
— За стрелба… — викна Соколли. Нервите им май щяха да издържат, помисли си той. Наистина щяха да го принудят да стреля по тях.
Кавалерията вече беше съвсем близко.
Един войник се наведе, вдигна гюле и го пъхна в дулото на топа. Останалите го последваха един по един.
— Запалете фитилите! — заповяда Соколли.
Дулата се сведоха леко надолу, зинали гладно към приближаващата плячка.
Точно когато Баязид напълно се убеди, че топовете няма да стрелят, забеляза първия малък оранжев пламък, който се разтвори като напъпил цвят откъм линията на артилеристите — красива гледка, ако човек не знаеше какво всъщност представлява. После във въздуха се разнесе бумтеж и земята около него сякаш избухна. Сякаш сам Бог беше грабнал коса и с всичка сила я бе размахал над редиците им. Изведнъж Баязид се оказа сам.
Бяха изчезнали! Почти всички, които бяха яздили в първата редица заедно с него, бяха изчезнали. Конят до него агонизираше с разширени от ужас очи, опитваше се да се изправи на крака, а от счупения му крак се лееше кръв. Ездачът му лежеше в прахта.
Извърна се на седлото си. Равнината беше осеяна с малки могили, с коне и мъже — някои все още мърдащи, други — напълно неподвижни. Дойде втората вълна. Земята отново изригна и за момент всичко изчезна зад стена от пламъци и прах.
Само една шепа хора се показа от облака.
Трета вълна, четвърта.
Трябваше да продължат. Баязид се обърна назад и окуражително им подвикна.
Вдигна меча си и се надигна от седлото, за да го видят добре.
— Напред! Напред!
Нова ударна вълна, после — още една. Дрипавата му армия от бандити и конници не се поколеба. Разбра, че докато новият Мустафа седеше върху седлото, те щяха да са готови да умрат.
Щяха да го направят! Въпреки артилерията на Соколли, щяха да го направят!
Когато стигнаха лагера на Селим, пясъчната буря вече се беше развилняла, обезобразявайки пряпореца с конски опашки пред палатката на шахзадето. Мурад ги подканяше да напредват. Препуснаха из лагера, покосявайки малцината стражи, които им се опълчиха.
После вятърът на Всевишния обърка всичко. Мурад едва различаваше земята на стъпка пред себе си, докато конят му се въртеше между редиците с палатки. Дръпна юздите. Беше объркан. Извърна се на седлото, отчаяно търсейки с поглед своите.
— Къде е той? — изкрещя Мурад.
Чуваше виковете на останалите, тропота на копитата, но не ги виждаше, заслепен от пясъка. Вдигна ръка, за да предпази лицето си и не забеляза мъжа, който изскочи от една от палатките и замахна с ятаган към десния преден крак на жребеца му. Конят изцвили от болка и разтресе тяло, за да се освободи от ездача си, после падна на хълбок.
Тялото на животното го затисна здраво, при падането ятаганът изхвръкна от ръката му. Мурад изохка и отчаяно се огледа за своя нападател. Зърна синята куртка и сивата шапка на еничаря, вдигнал сабя над главата си. Мурад посегна да измъкне харпуна си от калъфа, закачен на седлото. Прицели се инстинктивно.
Тренировките по черит се оказаха полезни. Стрелата на харпуна прониза нападателя в гърдите. Еничарят падна по гръб.
Осакатеният арабски жребец се въргаляше в прахта, опитвайки се да се изправи на крака. За момент се надигна и Мурад изпълзя изпод животното. Допълзя до умиращия еничар и измъкна ятагана от юмрука му. Изохка от болката, която прониза глезена му, но се изправи на крака и с куцукане се отдалечи. Беше се загубил, заслепен от бурята.
Мурад чу писъците на жени. Прахта се разреди за миг и той видя как от една копринена шатра вляво от него изскачат забулени женски фигури и хукват между пръхтящите коне и силуетите на биещите се мъже. Остатъците от ескадрона трябва да бяха попаднали на харема на Селим. Това означаваше, че принц Ечемичен самун беше някъде наблизо. Закуцука към жените, но после прахта се спусна отново и ги скри от погледа му.