Стоеше пред копринена шатра. Разпозна пряпореца с конски опашки: Селим! Но къде бяха стражите? Разбра, че битката, на която беше станал свидетел, ги бе накарала да се преместят пред палатката на жените. С вик на триумф той разкъса стените на павилиона и влезе вътре, повлякъл крак след себе си.
Нямаше да подведе Баязид. Господарят му щеше да стане султан. Щеше да се погрижи за това.
Озова се лице срещу лице с огромен черен човек, облечен в копринен кафтан на яркосини, светлозелени и светлобежови цветя и дълга шуба, поръбена със самур. На краката му се виждаха чехли със заострени муцуни, украсени с изумрудени розетки, а на дясното му ухо блестеше рубин. Но въпреки цялата красота на облеклото му непознатият беше най-грозният човек, който Мурад някога беше виждал. Лицето му беше обезобразено от отдавнашен удар със сабя, оставяйки му само едно око, а туловището му бе невероятно дебело, дори за евнух. Непознатият гледаше изненадано към Мурад, после се просна на пода пред него.
— Моля те, не ми причинявай зло — проплака той. — Аз съм само един безобиден слуга.
Мурад отвратено изсумтя и дръпна копринената завеса, за да влезе във вътрешността на палатката. Селим лежеше там, проснат по корем, с разперени ръце и крака. Мурад се облегна на сабята си и подритна шахзадето със здравия си крак, за да го обърне по гръб. Очакваше да види коремът на Селим разцепен като зряла праскова.
Евнухът го беше последвал.
— Мъртъв ли е? — попита Мурад.
— Не, господарю, само пиян. Припадна още щом чу първия топовен гърмеж.
— В такъв случай е истински късметлия. Няма да усети нищо, когато сабята ми го погъделичка по ребрата.
Мурад вдигна ятагана, за да нанесе смъртоносен удар. Изведнъж почувства как всяко мускулче от тялото му се вцепенява. Чу как ятаганът издрънчава на пода, макар да не беше усетил кога се е изплъзнал от ръката му. Не разбираше какво става. Усети, че пада.
Лежеше по гръб и гледаше евнуха. Аббас също го гледаше. В ръката си държеше обсипана със скъпоценни камъни кама, по острието, на която се виждаше кръв.
— Съжалявам — каза му Аббас, — но възнамерявам да доживея до деня, в който тези турци ще съжаляват горчиво заради онова, което са ми причинили.
Но Мурад не го чуваше. А дори и да го беше чул, не би могъл да разбере думите му.
Баязид обърна коня си и препусна обратно през равнината. Проправяше си път сред купищата кървава стенеща маса от хора и животни. Нямаше представа колко мъже беше загубил, нито къде се бяха дянали остатъците от армията му. Атаката бе отвята от вятъра и артилерията на Соколли.
Дори топовете вече мълчаха. Чуваше се единствено воят на вятъра и стенанията на умиращите.
Бяха победени. Атаката им бе пометена от пясък и канонаден огън. Вятърът на Всевишния, волята на Всевишния.
103.
Топкапъ сарай
Сюлейман лежеше на един диван в Чинили кьошк и гледаше към градините. Дърветата на Юда покрай Босфора бяха цъфнали, а заливът Йеникапъ бе препълнен с лодки, натоварени с патладжани, краставици и пъпеши за азиатската част на града.
Лято. Време на богата реколта, време на война.
— Няма ли още отговор на писмото ми? — попита той.
— Не, господарю — отвърна Рустем. — Но това само по себе си не означава нищо. Селим може да е заловил чауша.
— А може изобщо да няма никакъв чауш. Може би Баязид продължава да не ми се подчинява.
Сюлейман огледа везира си. Рустем изглеждаше много болен. Лицето и тялото му бяха подпухнали до неузнаваемост, а сивите му очи бяха зачервени. Разкъсва го болка, помисли си Сюлейман.
— Какви други новини има, Рустем?
— Той отново събира войските си в Амазия.
— Значи е решено. Посланиците на шаха и на Фердинанд са в двора. Преговаряй с тях. Не бива да допускаме да бъдем откъснати от належащите си дела заради семейни проблеми.
— Защо изваждаме меч срещу него, господарю? Разумно ли е?
Сюлейман се приведе напред, сбърчил чело.
— Изненадваш ме, Рустем. На тези години изневиделица ставаш защитник на някаква кауза? Доверявах ти се през цялото време, защото сърцето ти не познаваше що е емоция. Сега се застъпваш за Баязид? Той ли ти е господар?
— Не съм искал да те засегна, господарю. Просто ми е любопитно.
— Говори.
— Не разбирам — рече той, а един глас в главата му изкрещя: „Спри! Защо защитаваш Баязид? Той не ти е приятел! Ако някога седне на трона, първата му работа ще е да те изпрати в Диарбекир!“