— Господарю — каза тя.
— Мина много време.
— Така е, господарю.
— Добре ли си? — Той приседна до нея на дивана.
Гюлбехар дълго го гледа с омраза, която само любовта и отхвърлянето биха могли да провокират.
— Толкова добре, колкото може да се очаква за жена на моята възраст — отвърна тя. — А ти, господарю?
— Краката ми се подуват и ме болят, лесно се изморявам — отвърна Сюлейман.
— Какво те води насам, толкова далеч от Високата порта?
— Знаеш какво ме води.
Гюлбехар впи очи в него. Пръстите на отпуснатите й в скута ръце прехвърляха зърната на броеницата.
— Да, мисля, че зная — отвърна най-сетне тя.
— Трябва да накарам сина си да излезе от Персия.
— Аллах да го пази.
— Така да бъде, Гюлбехар.
Времето можеше да бъде жестоко, помисли си Сюлейман, като гледаше какво беше сторило то с неговата Гюлбехар. С двама им. Беше лишило нея от красота, него — от мечти. Оказваше се, че хората имаха контрол над съдбата си не повече от листата по дърветата.
— Аз го посъветвах да тръгне срещу теб — рече Гюлбехар. — Но не пожела да ме чуе.
Сюлейман беше толкова изненадан от думите й, че се втренчи в нея.
— Не ми ли вярваш?
Сюлейман поклати глава.
— След всичко, което ми причини? След всичко, което стори на сина ми? Как се осмеляваш да идваш тук?
— Продължавам да съм твой господар. Ти все още си една от моите робини.
— Някога бях готова да направя всичко, което поискаш от мен, с голямо сърце. По-късно ти се подчинявах, защото се страхувах. Сега ми е безразлично.
Не беше очаквал това. Защо беше дошъл тук? За да сключи примирие? Да поиска прошка?
— Стига да искам, бих могъл веднага да наредя да те екзекутират.
— Тогава го направи.
Сюлейман стана. В ъгъла на стаята се виждаше голяма ваза от синьо-бял китайски порцелан. Султанът измъкна ятагана си и я разби с един удар.
— Аз съм твой господар! — изкрещя той.
— Ти си човекът, който уби сина ми.
— Аз му дадох живот! Той се обърна срещу мен! Какво очакваше, че ще направя?
— Мустафа беше невинен! Ти си касапин, точно като баща си!
Сюлейман изкрещя и вдигна ятагана над главата си. Гюлбехар не трепна. Гледаше го в очите и чакаше. Перлените зърна на броеницата й потракваха между пръстите.
„Точно като баща си.“
Ятаганът увисна във въздуха. Трябваше да свърши с това, шепнеше му един вътрешен глас. Той беше султан. Как се осмеляваше тази жена да го критикува? Та тя беше само една робиня, конкубина. Как се осмеляваше да поставя под въпрос неговите постъпки?
Той отпусна ятагана.
— Достатъчно — измърмори. Хвърли оръжието. То изтрака и се завъртя върху мраморния под. Излезе бързо от стаята. Гюлбехар се върна към броеницата си, сякаш нищо не се бе случило.
Шираз, Персия
Около луната сияеше ореол.
Баязид чу тропота на подкови по калдъръма и се спусна към прозореца. Ездачът скочи от запотения си кон, подаде юздите на един слуга. Извика паролата на един от стражите в двора и изчезна през портата. Може би най-после му носеха новините, които очакваше. Може би…
Той потръпна в коженото си палто и зарея поглед към далечните върхове на Загрос, проблясващи на лунната светлина, остри, чужди, заледени. Сякаш беше на луната, помисли си той. Може би щеше да е по-добре, ако беше умрял в своята собствена страна, вместо да понася това затворничество. От огромната армия при Коня бяха останали малцина и повечето от тях бяха пръснати из дворците и крепостите на Персия. Тук трябваше да прекарва дните си със своите синове, далеч от трона и хората си, от безкрайните планини и хилядите километри разстояние между неговото сърце и сърцето на баща му.
Спомни си какво му беше казала веднъж Гюлбехар:
„Нямаше логика и в убийството на сина ми. Но въпреки това той го извърши. Внимавай, Баязид…“
Това беше грешката му. Беше очаквал, че ще разбере причините, подтикнали Сюлейман да действа така, но не беше успял. Какво друго би могъл да стори? Мустафа бе останал бездеен и Сюлейман беше заповядал да го убият. Той, Баязид, беше действал като истински гази, но Сюлейман беше изпратил войските си да подкрепят брат му. Как беше възможно да се разбере логиката на подобен човек?
Още не можеше да повярва, че баща му ще повери империята в ръцете на един пияница и женкар като брат му. Не беше възможно. Султанът просто го изпитваше. Беше разполагал с достатъчно време за размисъл и сигурно вече беше разбрал грешката си. Трябва да я беше видял.