„Скъпа Джулия.“
Главният евнух пишеше писмо на някое момиче? Е, нямаше значение. Докторът смачка листа и го хвърли в огъня.
Топкапъ сарай
След като момчето, което му помагаше с тоалета, излезе, Сюлейман остана сам. Полегна върху завивката си и се заслуша в звука на собственото си затруднено дишане, но сънят не идваше.
След малко султанът стана и приближи до решетъчния прозорец. Погледна към звездите през тъмните сенки на кипарисите.
Значи беше решено. Селим щеше да е следващият султан. Ако онова, което му беше казала Хурем, бе вярно, той беше изпълнил дълга си към османлиите.
— Моля те, кажи ми, че си ме излъгала — рече на глас той.
— Бях болна, умирах — чу гласа на Хурем зад гърба си. — Как можа да повярваш?
— От къде можех да съм сигурен?
— Ти ме обичаше. Как е възможно да си се съмнявал в мен?
Той се обърна и се втренчи в образа пред себе си. Толкова хубава беше с тази златистомедна коса и вплетени в нея лъскави перли и с малката зелена шапчица, забодена закачливо в косата й.
— Каза, че детето е от Ибрахим.
— Господарю, как си могъл да повярваш? Наистина ли допускаш, че през тези трийсет и пет години съм ти изневерила?
Сюлейман не можа да отговори на този въпрос.
— Не бих те предал по този начин — намеси се Ибрахим. Сюлейман се обърна към него. Ибрахим му се усмихваше със своята арогантна дяволита усмивка. Беше пъхнал палците на ръцете си в пояса си, а около шията му червенееше прясна следа от копринена връв.
— Имал си тази възможност — рече Сюлейман. — Аз те обичах. Доверих ти се. Допуснах те в самото сърце на двореца си. Ако някой е можел да го стори, то това си ти.
— Тя те е излъгала.
— Кажи му! — изкрещя той на Хурем. — Кажи му какво ми каза!
— Бях болна — повтори Хурем. — Дяволът е говорил през устата ми, не аз.
Сюлейман изкрещя и запуши уши.
Обади се Мустафа:
— Аз бях шахзаде, татко. Не те предадох.
— Доказателството срещу теб беше неопровержимо!
Мустафа беше такъв, какъвто го помнеше от последния ден, когато бе дошъл в палатката му — облечен в бял кафтан и с бял тюрбан на главата, с прилежно сресана брада, горд, смел, с високо вдигната глава. Мустафа, който никога не го беше лъгал.
— Ти беше този, който предаде мен! — извика синът му. — Ти даде империята на Селим, един пияница и перверзник. Това ли беше твоят дълг към османлиите?
— Той поне е от моята кръв.
— Обичах те, господарю — намеси се Хурем. — Как си могъл да се съмняваш? Наистина ли повярва, че Баязид не е твой син? Обичах те!
— Разбира се, че си ме обичала! Та аз се отказах от целия си харем заради теб! Направих те царица! Разбира се, че си ме обичала! Трябва да си ме обичала!
— Защо тогава уби сина ни?
— Защото никога не мога да съм сигурен! — изрева Сюлейман и падна на колене. Черните пажове, глухи за писъците му, го наблюдаваха ужасени, но никой от тях не помръдна от поста си до вратата.
— Защото никога не бих могъл да съм сигурен… — зарида Сюлейман.
Никога нямаше да намери покой. Нощта тихо обгърна двореца, този рай от мрамор, с прекрасни градини и блестящи камъни, в който Господарят на живота, Царят на царете, Сянката на Всевишния на земята ругаеше духовете, които се бяха върнали да го измъчват през оставащите му пет години живот.