Но все още не.
12.
Ески сарай
В качеството си на икбал, Хурем се сдоби с двеста аспри и свои собствени покои, както и с достатъчно органза, коприна, тафта, брокат и сатен, за да си попълни гардероба. Дори имаше отделна баня от розов мрамор с фонтани, от които течеше розова вода. На терасата в кедрови клетки чуруликаха славеи.
Имаше право и на лична гедичлийка. Хурем пожела да се види с Муоми. Младата негърка сякаш не беше нито поласкана, нито изненадана. Тя стоеше мълчаливо на терасата, пристъпвайки от крак на крак с огромните си широки стъпала, а начупеното и лице издаваше безразличие. Седнала със свити под себе си крака, Хурем внимателно я огледа.
— Доволна ли си от ежедневната си работа в хамама? — попита я тя.
Муоми само сви рамене.
— Като икбал имам правото да си избера прислужница. Работата ще е много по-лесна от това, което вършиш в момента.
Муоми отново отвърна със свиване на рамене.
Хурем стана от дивана и приближи до негърката. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.
— Искам да ми помогнеш. Кажи какво искаш в замяна.
Муоми изсумтя, сякаш ноздрите й бяха подразнени от неприятна миризма.
— Когато бях на седем години, магьосникът на нашето племе дойде в колибата ни със стрък коприва. Разтвори краката ми и хубаво ме натърка с копривата. За да се подуя както трябва. На следващия ден се върна и изми мястото с масло и мед, а после отряза всичко, което доставя удоволствие на една жена, и обгори раната с нагорещен кехлибар. Майка ми се преструваше, че плаче от радост, за да прикрие писъците ми. Когато се омъжих, съпругът ми трябваше да ме отвори с нож, за да ме обладае. После уреди отново да ме зашият до следващия път. Беше същото и когато се роди бебето. После, когато дойдоха търговците, те взеха мен и бебето ми, но тъй като то беше момче, го отделиха от мен. Не знам дали е живо, или мъртво. Ако е живо, ще го кастрират така, както кастрираха мен. Каквото и да се случи, ще прекарам остатъка от живота си на това място като робиня. Ако не на теб, тогава на някой друг. Така че, кажи ми — какво всъщност можеш да ми предложиш?
Хурем дълго не откъсна поглед от нея.
— Отмъщение — рече накрая.
Окмегдан, Площадът на стрелите, гледаше надолу през горичките от чинари и розови храсти към тъмните води на Златния рог. Лятото почти беше настъпило — време от годината, през което в двора на еничарите забиват военни барабани и Великите турци напускат Стамбул, за да завладеят нови земи.
Но тази година нямаше да има война и Сюлейман скоро щеше да премести двора в Адрианопол за ловния сезон. Той и Ибрахим всеки ден идваха на мегдана с лъковете и стрелите си, за да се упражняват в стрелба по мишена, Ибрахим бе наредил на същия този площад да бъдат поставени статуите, които бяха домъкнали от Белград. Идеята гръцките богове да бъдат използвани като мишени, го развеселяваше. Сега подскачаше сред тревата като малко момче, тичаше да събира стрелите, пропуснали целта, викаше от радост, когато улучваше и стрелата му се разцепваше при допира с мраморната жертва.
Накрая двамата със султана се оттеглиха под голямата сянка на една смокиня и пажовете им донесоха маслини, сирене и шербет.
— Ако мраморните статуи се казваха Шарл или Фредерик, щях да съм пронизал сърцата им поне хиляда пъти!
— Отлично се целиш, Ибрахим. Ако бях глиган, щях да хукна срещу Русия.
— И твоят мерник е добър — излъга Ибрахим.
— Не, не. Днес мислите ми са насочени към нещо друго.
Ибрахим пресуши сребърния си бокал, внимателно си избра маслина, бавно я сдъвка и остави настрани чашата си. После с театрален жест изстреля костилката и тя издрънча в бокала. Ибрахим се ухили доволен.
— Понякога си като дете.
— Но това те развеселява, нали?
Сюлейман се усмихна.
— Ти винаги ме развличаш, Ибрахим.
— Е, какво те тревожи, господарю?
Сюлейман въздъхна. Пред Ибрахим винаги можеше да каже онова, което си иска.
— Когато дойдохме от Маниса, ти си направи свой собствен харем, нали така?
Ибрахим отново се ухили.
— Но не толкова голям като твоя, господарю.