Хурем сграбчи ръката й. Мейлиса се опита да се отскубне.
— Не бъди толкова мекушава! Разбира се, че не е късно! Да не мислиш, че на мен ми е по-лесно, отколкото на теб? Какво ще стане, ако кислар агаси разбере какво правя? Ще убият и мен!
Мейлиса кимна.
— Утре ще ти пратя Муоми. Но не трябва на никого да казваш за това!
— Разбира се, че няма да кажа!
— Всичко ще бъде наред. — Хурем я пусна.
Мейлиса се отдалечи сред парата. Хурем чу плисъка на водата, когато еврейката излезе от басейна, видя силуета й, очертан върху стената. Мили Боже, тя наистина наедряваше, помисли си Хурем. Скоро от талията й нямаше да е останала и следа.
Гюлбехар лежеше гола до него. Сюлейман я погледна и усети как желанието му се надига. Не я обичаше само задето беше красива, а и заради това, че красотата й му беше позната. Може би така омразният му протокол го беше превърнал в свое творение, помисли си той. Прекалено много обичаше реда и повторението.
Докосна гръдта й почти благоговейно. Беше бяла и закръглена. Пръстът му проследи пътя на една синкава вена през млечнобялата плът, от зърното към рамото. Забеляза как зърното се втвърди и сви — още едно малко чудо на плътта.
Гюлбехар го погледна и се усмихна от удоволствие.
Почувства нов прилив на колебание. Харесваше й, защото му харесваше на него — както трябваше и да бъде. Докато на Хурем й доставяше истинско плътско удоволствие, което си беше грешно. Защо тогава се чувстваше толкова празен в момента?
Огледа тялото на Гюлбехар, гладките й като слонова кост стомах и бедра, примамливият ален триъгълник, който бе изрисувала с къна върху пубиса си, каквато беше модата. Тя разтвори бедра в очакване да я обладае.
Сюлейман се прехвърли върху нея и проникна. Гюлбехар прехапа устни и изохка от болка, но после отново му се усмихна окуражително. Той направи втори тласък, без да откъсва очи от лицето й; искаше да разбере какво точно чувства.
Беше преизпълнена с готовност да му угоди. Никога не беше искала друго, освен да задоволи всичките му нужни. Защо би трябвало да бъде другояче?
Вече беше дълбоко в нея и започна да се движи по-нетърпеливо. Затвори очи и образът на Гюлбехар изчезна подобно на камък, хвърлен в басейн с чиста вода. Вместо това се появи Хурем с отметната назад глава, устни, разтворени в безмълвен вик, тяло, извито като дъга под неговото — сякаш бе под властта на някакво сладко мъчение, с разпиляна върху възглавницата златисточервена грива. Тогава оргазмът му бе настъпил бързо, всеки мускул на тялото му бе потръпвал, докато спазъмът минаваше през него.
Изстена високо и свърши. Усети как Гюлбехар обвива ръце около него и го придърпва към себе си.
Отвори очи, все още задъхан, и я погледна в лицето. Тя продължаваше да се усмихва.
— Хубаво ли ти беше, господарю мой? — промълви тя.
— Да — излъга я той. — Хубаво ми беше.
Гладът му бе задоволен. Какво повече би могъл да иска?
Отговорът беше прост. Искаше Хурем.
Хурем седеше на терасата и наблюдаваше как зората разцъфва над града, как сребърното резенче на полумесеца избледнява върху небето. Напевните гласове на мюезините нарушаваха кристалната тишина. Още една нощ без него. Още една нощ, която бе прекарал с Гюлбехар. Още една нощ по-близо до заточението.
Беше минала почти седмица, а Сюлейман не бе пожелал да я види отново. Моментът отминаваше. Една жена не можеше да остане икбал завинаги. Ако не забременееше и султанът продължаваше да страни от нея, щяха да я върнат в шивачницата, подложена на оскърбленията и ударите на киайята.
Никога нямаше да допусне това да се случи. Никога.
14.
Откакто за първи път беше говорил с Хурем преди седмица, Капи ага беше умирал и оживявал поне хиляда пъти. Всеки миг бе изпълнен с адска мъка, с очакване да го повикат при султана, което щеше да е предизвестие за дългото и бавно отмъщение на Сюлейман. Нямаше и секунда, в която да не изпитваше тъпата болка на разкаянието, нямаше нощ, в която да успяваше да открие успокоение в съня, не минаваше ден, в който да не се чудеше дали няма начин за бягство. Но къде можеше да се скрие в една империя, простираща се на три континента, та ноктите на султана да не го докопат?
Беше топла, уханна вечер, откъм разлистените клони на чинарите се носеше песента на славей. Беше измамно успокояваща, тъй като тук нямаше сигурност и топлина. Всеки камък в този проклет дворец криеше опасност.
Превъртя ключа в ключалката на старата желязна врата и леко я открехна. Промъкна се в градината.