Мейлиса се търкаляше разсъблечена по пода, забиваше нокти в голите дъски, сякаш отчаяно се опитваше да избяга от агонията. Нов спазъм разтърси тялото й и тя сви колене към гърдите си. Повърна кръв. По красивото й мургаво лице и гърдите й бяха размазани кръв и слюнка. Устните й бяха силно обтегнати и разкриваха стиснатите й зъби — като на куче, попаднало в капан.
Момичетата се насъбраха около нея, гледаха я уплашени и едновременно с това — сякаш хипнотизирани от проявите на смъртта. Краката на някои от тях бяха също леко опръскани с кръв и когато Мейлиса отново се извъртя, те се разпищяха и отскочиха назад, да не би да ги зарази и тях с тази ужасна болест.
Мейлиса ги гледаше през гневната черна мъгла на болката, опита се да извика.
— Не съм болна! Отровена съм! — Но грозните хъркащи звуци в гърлото й не приличаха на собствения й глас, в тях нямаше нищо човешко. Болката отново прониза тялото й, тя се присви и изпищя.
Усети как нечии ръце се вкопчват в нея, как се опитват да я задържат, но тя оголи зъби и отчаяно зарита във въздуха, опитвайки се да се освободи от болката, раздираща стомаха й. Веднъж отвори очи и се втренчи в уплашеното лице на кислар агаси; зад рамото му вадя Хурем. Опита се да разгадае изражението на лицето й. Искаше да я посочи с пръст и да я прокълне, но евнусите държаха ръцете й, а тя не можеше да говори, защото устата й беше пълна с кръв. Задави се и тъмнината се спусна над очите й като завеса.
Река Марица, близо до Адрианопол
Ловджийските хрътки прогониха яребицата от леговището й сред пелина и тя се стрелна във въздуха, размахвайки отчаяно късите си криле. Ибрахим се засмя от обзелото го радостно вълнение и вдигна лявата си ръка, скрита в предпазна кожена ръкавица. Женският ловен сокол потръпваше от възбуда, предусещайки близостта на плячката.
Ибрахим махна кожената качулка от главата на птицата и огромните й златисти очи примигнаха. Почти на секундата соколът се изстреля право нагоре във въздуха, с мощни махове на крилете си.
Ибрахим и Сюлейман смушкаха конете и препуснаха.
Соколът прилепи криле и се спусна стремглаво надолу. На моменти се носеше по течението на вятъра, безтегловен като самия въздух; в следващия миг вече падаше от небето, подобно на камък. В паниката си яребицата изпърха, бавна, тежка, без никакъв шанс за бягство. Соколът атакува отгоре. Разхвърчаха се пера, дългите хищни нокти се впиха в гръбнака й. Ударът беше толкова жесток, че птицата умря незабавно.
Хищникът и плячката полетяха заедно надолу, после соколът отключи смъртоносните си нокти и триумфално се изви нагоре, оставяйки мъртвата яребица да падне в блатото.
Ибрахим нададе доволен вик и бързо препусна към края на тъмната вода, а хрътките се стрелнаха напред, съревновавайки се коя първа да докопа наградата.
Ибрахим вдигна очи нагоре и протегна ръка, подканяйки виещия се в небето сокол да кацне на нея.
Глиганът наблюдаваше натрапника от прикритието си в шипковата горичка. Малките му жълти очички блестяха от страх и объркване. Дишаше тежко. Оттегли се още малко назад сред тръните и прещипа. От едната му страна се чуваше лаят на ловните кучета, от другата — тропотът на конски копита и виковете на стрелците. Отзад беше блатото — нямаше път за бягство.
Нямаше избор. С гневно грухтене изскочи от къпинака. Сюлейман го видя да приближава и извика предупредително на Ибрахим. Видя как глиганът атакува арабския жребец на приятеля му високо отстрани. Едната му бивна раздра плътта на коня и отвори кървава дупка в стомаха му. Жребецът изцвили от изненада и болка и отстъпи назад. Червата му се повличаха след него. Глиганът нападна отново и Ибрахим полетя към земята.
Сюлейман все още беше далеч. Смушка коня си, измъкна лъка си от кожената кания, закачена на седлото, и бързо се прицели. Първата му стрела се заби в плешката на глигана. Ударът запрати звяра на една страна. Той изквича и се помъчи да се изправи.
Сюлейман спря коня си, измъкна нова стрела от обсипания със скъпоценни камъни колчан и този път внимателно се прицели. Втората стрела се заби в гърба на глигана.
Той се олюля.
Изведнъж сякаш гигантски ръце раздраха въздуха — тялото на животното почерня от стрели. Кръвта бликна от раните и миг по-късно глиганът беше мъртъв.
Еничарите стрелци се поздравиха с весели викове и се втурнаха напред. Почти веднага конят на Сюлейман бе наобиколен от солаци. Султанът не обърна внимание на извиненията на капитана им, скочи от коня си.