— Ибрахим?
Арабският жребец на Ибрахим се олюляваше, но продължаваше да се държи на краката си, ловджийските хрътки подскачаха с лай наоколо му, привлечени от мириса на кръв и от висящите му вътрешности. Няколко еничари си проправиха път сред тях, един се опита да хване юздите на коня, докато другите с псувни и размахани ятагани разгониха кучетата.
На муцуната на жребеца бе избила кървава пяна, очите му бяха изцъклени от болка и ужас. Той залитна към султана. Сюлейман отстъпи. Но тогава кучетата отново наскачаха отгоре му и конят пак се извърна, препусна през дюлевата горичка и изчезна.
Сюлейман замаяно се огледа наоколо. Къде беше Ибрахим? Мъртъв ли беше? Изведнъж го видя, затънал до колене в блатото. Белият му кафтан бе изцапан с кал. Тюрбанът му се беше килнал на една страна и придаваше на широката му палава усмивка някакво налудничаво изражение. В дясната си ръка Ибрахим здраво стискаше яребицата за окървавената шия.
— Ето я наградата ни! — извика той на Сюлейман.
— Помислих, че си умрял! — изсъска султанът.
— Нима бих могъл да умра, докато ме пази моят султан?
Излъчваше такава момчешка невинност, сякаш изобщо не му беше хрумвало, че можеше да бъде ранен. Всъщност изглеждаше толкова доволен от себе си и от своя трофей, че Сюлейман отметна глава назад и гръмко се изсмя.
Седяха в шатрата на Сюлейман. Жабешкият хор в блатото заглушаваше музиката от виолата на Ибрахим. Светлината от свещите струеше върху богатите пурпурни дипли на шатрата.
Вълнението на Сюлейман от лова все още не беше отминало и не му даваше да заспи. Той седеше по турски върху дивана, а Ибрахим извиваше чудна мелодия. Умът на султана обаче бе далеч от музиката. Беше взел решение по един въпрос, който го бе тормозил от седмици. Беше изправил своя личен избор срещу протокола и традицията, а нерешителността му само се удължаваше от необходимостта да се оправдае пред собствената си съвест.
— Ще сваля Ахмед паша от поста велик везир — каза внезапно той, докато звучаха последните ноти на Ибрахимовата мелодия.
— Да не е бил нехаен към задълженията си? — попита Ибрахим.
Дори и той изглежда изненадан, помисли си Сюлейман.
— Не, но няма нужните качества.
— Ахмед паша е служил на Дивана в продължение на толкова много години…
— Да, да, но не е подходящ. Смятам да го направя управител на Египет. Не възнамерявам да го обидя. — Сюлейман смръщи вежди. Откога Ибрахим се вълнуваше кое е редно и кое — не?
— С кого ще го замениш?
Сюлейман се почувства като баща, който се кани да даде особено скъп подарък на сина си. Изпита тръпката на удоволствието.
— С теб, Ибрахим.
— С мен? — Ибрахим извърна поглед.
— Да. Ти ще си моят нов велик везир.
Сюлейман замълча, но очакваният изблик на благодарност и познатата момчешка усмивка не се появиха. Вместо това Ибрахим прегърна виолата и впи мрачен поглед в ръцете си.
— Какво има? — Сюлейман усети леко раздразнение.
— Някои от членовете на Дивана ще се запитат защо си ме предпочел пред Ахмед паша.
— На тях не им е работа да поставят под въпрос моите преценки!
— Притеснява ме онова, което ще говорят зад гърба ми.
— Онова, което ще говорят зад гърба ти, не може да ти навреди по никакъв начин!
— Но ще изглежда така, сякаш съм поставен на мястото на пашата единствено заради моето приятелство с теб.
Сюлейман удивено го изгледа. Изобщо не бе очаквал подобна реакция. До този момент Ибрахим винаги бе приемал позициите, с които го бе дарявал, с готовност, дори с триумф.
Сюлейман не вярваше, че приятелят му наистина се притеснява от мнението на членовете на Дивана или пък го е грижа за протокола.
— Искаш да преосмисля решението си ли?
Ибрахим задълго замълча. Нощният бриз разклати гънките на палатката и лекото им шумолене прозвуча като дълга въздишка. Дали това не бе раздразнението на Аллах, запита се Сюлейман.
— Страхувам се — отвърна накрая Ибрахим.
— Страхуваш се? — Сюлейман си представи излизащия от блатото Ибрахим, стиснал яребицата в ръка, възхищението, което бе изпитал към него тогава. Изглеждаше така, сякаш вярата на Ибрахим в себе си бе подчинила напълно всички страхове. — Със сигурност не те е страх от бивните на побеснял глиган и от копитата на собствения ти кон. От какво се страхуваш, тогава?
— От теб, господарю мой.