— Достатъчно турска кръв беше пролята днес — рече Ибрахим. Какъв дипломат само, помисли си Сюлейман. Кимна едва забележимо с глава и бостанджията отново се скри в сенките.
— Много добре — каза им Сюлейман. — Султанът остава.
2.
Ески сарай
Старият дворец, Истанбул
Соколът кръжеше високо над града, назъбените му криле се спускаха и накланяха според талазите на вятъра. Летеше над високите крайбрежни стени на Стамбул и неговите мизерни калдъръмени улички, където сакати просяци протягаха ръка за милостиня, а мухите кръжаха на черни облаци над динените кори; летеше над извисяващите се куполи и минарета на джамиите, обагрени в сиво-розово от спускащия се здрач. Златистите му немигащи очи се спряха върху една млада жена на терасата на Ески сарай.
Поразителна фигура, застанала сама на високите стени на двореца. И наистина, дори сред тристате жени в харема тя се хвърляше на очи с двете си завързани със сатенени панделки плитки, спускащи се до средата на гърба й. Косите й бяха с цвят на огън — блестящо жълто, златисто и червено, сияещи на слънчевата светлина. Бяха в поразяващ контраст със зелените й очи и бледия татарски тен. Беше висока и слаба, все още непохватна в своята младост.
Лицето й бе извърнато на североизток, към земите зад едва забележимите хълмове на Румелия, към едно място, далеч зад виолетовия хоризонт, невидимо за човешкото око, но различимо само за нея. Беше място, където тревата така избуяваше през лятото, че почти стигаше до пояса на ездачите; място, където солените езера проблясваха като сребро на лунната светлина; място, където човек можеше да язди три дни и три нощи, без да срещне жива душа.
Докато мислите й се рееха, устните й леко се разтвориха и от тях се откъсна тих вик. Славеят, който живееше затворен в натруфена клетка под стряхата на терасата, също като нея, се стресна.
— Може би ще прекарам целия си живот, заключена тук — прошепна тя на птичката. — Държат ме заради хубостта ми и заради песните ми, но един ден младостта ми ще изчезне, ще заприличам на цвете от хербарий. Но аз ще намеря начин да се измъкна.
Всъщност имаше само един начин. Но той все още беше в Родос, където, както разправяха, строял нова вила на хълма Филермос с изглед към крепостта. Жената беше негова собственост, или поне така й бяха казали, но тя дори не го беше виждала, а бе прекарала в тъмния му и красив затвор почти два сезона.
Мълвеше се, че той и без това не обръщал внимание на жените. Фаворитка му беше Гюлбехар, черногорката, онази, която наричаха „Пролетна роза“. Не обръщаше никакво внимание на останалите конкубини, макар да притежаваше триста от най-красивите жени в тази империя, която се простираше от Вавилон до Белград — специално подбрани за него.
Е, все трябваше да има някакъв начин. Тя нямаше да прекарва безцелно дните си и да мечтае за някакво чудо, което да я вкара в леглото му. Ако се наложеше, щеше да събуди самия дявол и да запали всички огньове на ада под този дворец, но щеше да намери начин да измести черногорката и да намери изход от положението си.
Щяха горчиво да съжаляват за деня, в който бяха пуснали тази котка в клетката с птици.
Но дотогава щеше да чака. Той трябваше да се върне. Щеше да чака.
Родос
Сюлейман нахлу зад изронените стени на крепостта навръх християнския празник Свети Николай Мирликийски Чудотворец — Никулден. Това бе скъп дар в памет на баща му и на прадядо му Фатих Завоевателя. На двайсет и осем години бе постигнал онова, за което те двамата само си бяха мечтали. Беше извадил трън от петата на Османската империя: бе победил рицарите на Свети Йоан и бе завладял Родос.
— Казват, че едно време тук стоял Родоският колос. Сега вече Родос си има друг гигант.
Сюлейман се извърна на седлото. Беше Ибрахим, широко усмихнат. Арабският жребец на соколаря се изправи на задните си крака и тръсна глава, сякаш заразен с ентусиазма на господаря си.
— Благодарение на твоя мъдър съвет — рече Сюлейман.
— Наближава Коледа! Мислиш ли, че в момента празнуват на площад „Свети Петър“?
Сюлейман хвърли поглед към групата брадати рицари, паднали на колене пред своя параклис с издълбан в камъка рицарски кръст. Изглеждаха изтерзани. През лицето на един от тях минаваше пресен розов белег, на мястото на лявото му око се виждаше сгърчена кожа. Друг носеше пропита с кръв превръзка на ръката си — дланта му липсваше. Заедно мълвяха молитвите си, без да обръщат внимание нито на звъна на оръжието, нито на миризмата на конете, докато султанските хора минаваха покрай тях; не забелязваха и победните топовни гърмежи пред портите и плющенето на зелените и белите знамена. Не те се бяха предали — живеещите на Родос чужденци бяха онези, които първи бяха поискали примирие.