Капи ага наблюдаваше от северната кула. Видя я как излиза от дългите сенки и сяда на мраморната пейка край фонтана, как отваря Корана в скута си. Сви юмрук, разкъсван от нерешителност. Отново беше дошла. Защо? Какво се опитваше да направи? Скоро можеше да стане кадъна на Сюлейман, какво повече искаше? Сега вече не можеха да продължат, рискът беше прекалено голям. Но ако не отидеше при нея… какво би могла да направи?
Трябваше да говори с нея, да сложи край на тези мъки. Дори желанието му беше изчезнало. Щом откри, че е бременна, страстта му към нея се изпари като дим, а вакуумът в душата му бе заместен от копнеж да оцелее. Трябваше да сложи край.
Какво искаше тя? Какво щеше да направи, ако не слезеше при нея? Щеше ли по някакъв начин да го обвини за смъртта на Мейлиса?
Взе решение и бързо излезе от стаята, заключвайки вратата след себе си. Спусна се по дървените стълби към двора.
Дълго се колеба пред желязната врата, големият ключ не помръдваше в ключалката. Ключ и ключалка, помисли си той. Мъже и жени. Слагаш ключа в ключалката и отваряш вратата към мечтите и кошмарите. Нямаше нищо толкова примамливо, колкото една заключена врата. Трябваше да разбере какво иска тя.
Превъртя ключа и се плъзна в двора, Хурем вдигна поглед и очите й се разшириха от изненада. После изпусна Корана, изправи се и изпищя.
Капи ага я погледна втренчено, удивлението върху лицето й — фалшиво, както той много добре знаеше — беше подобно на неговото собствено. Какво правеше тя? Чу някакво стенание и разпозна гласа си. Искаше да избяга, но мускулите му не се подчиняваха на волята му.
Разбра какво бе замислила. Погледна надясно и видя насреща си озадаченото лице на един от собствените си чернокожи стражи.
— Ти, малка мръснице! — прошепна той. Измъкна украсения със скъпоценни камъни кинжал от ножницата и замахна към нея. Хурем отново изпищя и политна назад; острието разряза въздуха на сантиметри от лицето й.
Капи ага не забеляза как телохранителят се спуска към него. Успя да зърне само бързото проблясване на сабята и да чуе смъртоносния й шепот. Кинжалът тупна на земята, а заедно с него и дясната му ръка. Той извика и стисна китката си. В първия момент не усети болка, изкрещя от ужас, втренчен в ампутирания крайник и в бликналата ярка кръв, усещайки, че ще повърне.
После падна на колене и се опита да измъкне кинжала от пръстите на отрязаната ръка. Ако успееше да я убие сега, всичко щеше да бъде наред. Можеха да правят, каквото си поискат с него. Стига малката вещица да умре.
Но в същия миг стражите го хванаха и го повлякоха настрани. Той отново изкрещя, този път от внезапната пареща болка в китката. Гледаше как тъмните кървави петна покриват камъните, кървавата пътека, която го отдалечаваше от малката блудница. Отново направи опит да изпрати проклятията си към нея, но един от стражите го удари с тежката стоманена дръжка на ятагана си. Той изръмжа и в следващия миг главата му се търкулна на земята.
Соколът се издигна над камъните на града, после се спусна към Босфора и пак се издигна над стените на Топкапъ сарай. Златистото му око съзря двете кули на Портата на блаженството, в една от високо разположените й ниши почерняваше и се сбръчкваше като маслина главата на Капи ага. Извън стените обезглавеното му тяло продължаваше да виси от куката, на която го бяха окачили преди три дни; острото желязо пронизваше ребрата и бедрото на трупа, а от скелето висеше въже, вързано за китките, за да го държи в изправено положение. Щеше да е там, докато черните гарвани свършеха работата си или месата му изгниеха върху костите.
Соколът отново закръжи. Насочи се към Златния рог и стария дървен дворец на върха на хълма, близо до джамията на Баязид. На един балкон сред медните куполи стоеше жена, опряла ръка върху издутия си корем. Хвърляше се на очи заради двете си плитки, привързани със сатенена панделка и спускащи се върху гърба й. Косата й беше с цвят на огън, а върху устните й играеше усмивка.
Месеците щяха да се изтекат бързо. Тя отново докосна корема си. Нека само той да се върнеше. Да се върнеше.
В деня, в който започна раждането, покривите на харема побеляха от сняг. В апартамента на Хурем внесоха родилен стол и пелени.
Горяха ароматни свещи, върху мраморните подове бяха пръснати розови листенца, а в родилната стая бяха провесени амулети и сини мъниста против уроки.
Хурем никога през живота си не беше изпитвала подобна болка. Понеже бебето не искаше да излезе, акушерката, една дебела нубийка, седна на стомаха й, за да изтласка плода от утробата й.