И въпреки това.
— Какво ще правиш? — попита я Лучия.
— Моята дуеня спи всеки следобед — между три и пет часа. По това време чета Библията в моята спалня. Кажи на брат си… — Отново се помъчи да преглътне. — Кажи на брат си, че този негов приятел трябва да уреди една гондола, която да чака на канала по това време. Ако се появи по-рано или по-късно, няма да сляза и нека въпросният приятел да не ме притеснява повече.
Лучия се втренчи в нея с благоговение и изненада.
— Значи ще се срещнеш с него… без твоята дуеня? И без знанието на баща ти?
— Да — отвърна Джулия. — Не ме е грижа, че мога да бъда осъдена. — Помисли си за предстоящата си женитба с един шейсетгодишен старец сенатор. — И без това вече съм осъдена… нали така?
20.
Джулия загърна рамене с дългата си пелерина, спусна качулката ниско пред лицето си, за да го засенчи. Още не беше късно, можеше да се върне, напомни си тя. Погледна към стълбището. Беше тъмно и студено, до слуха й достигаше хъркането на дуенята й.
Открехна тежката дървена врата и погледна към сивите каменни стъпала. Светлината я заслепи и тя примижа. „Дево Марийо, прости ми!“, прошепна. Там беше! Гондолиерът бе висок и чернокож, облечен в червена сатенена риза с нацепени ръкави; широкополата му шапка също бе обримчена с червено. Той се облягаше на пръта с арогантно спокойствие, сякаш се подиграваше на страха й.
Тя леко притвори вратата и дълбоко си пое дъх. Затвори очи.
Още не беше късно да се върне. Да се върне към какво?
Към своята стая, към черната Библия, която чакаше да бъде отворена. Към ръкоделието, с което сядаше край прозореца с надеждата да улови светлината и да облекчи напрегнатите си очи? Да гледа как гондолиерите се усмихват и се покланят, да изпраща с поглед каютите със спуснати завеси и да се чуди…
Да чака някакъв шейсетгодишен сенатор на име Серена!
Нагласи за последно качулката си и отвори вратата. Спусна се по стълбите, дръпна завесите настрани и скочи в гондолата.
Едва потисна вика, напиращ в гърлото й — вик на изненада и ужас.
Той беше тъмнокож.
Не чак толкова тъмен като гондолиера, но със сигурност — мур. Веднага си го спомни; той беше младежът от църквата. Ето защо не можеше да се обърне към баща й. Не само че не беше син на благородник, ами дори не беше и венецианец!
Качулката все още скриваше лицето й, но той сякаш успя да прочете изражението на лицето й.
— Казват, че имам всички качества да стана добър гондолиер — каза и се усмихна, — но баща ми не би ми го позволил. Мисли, че синът на Защитника на Републиката трябва да се цели по-високо.
— Баща ти…?
— … е капитан-генералът на армията.
Махмуд, мурът! Беше чувала за него. Сега вече всичко си идваше на мястото.
— Ако видът ми ти се струва твърде шокиращ, милейди, можеш да напуснеш гондолата и никога повече няма да чуеш за мен. Защото ще се хвърля в реката. — Той отново се усмихна и тя установи, че първоначалният й гняв се е изпарил.
— Мога да остана само няколко минути — каза Джулия, но гласът й сякаш не беше нейният. Той кимна на гондолиера и спусна завесите. Джулия чу звън на метал и лекия плисък на вода, когато гондолиерът подкара лодката към средата на канала.
— Къде отиваме?
— Никъде. Нима това не е най-сигурното място, където можем да разговаряме на спокойствие?
От всички страни се спускаха тежки завеси от синьо кадифе, така че наистина бяха защитени от чужди погледи в малката кабина. Джулия долови миризмата на плесен и пропито орехово дърво, но тя не й се стори неприятна. Единственото, което виждаше от външния свят, бяха ярко оцветените чорапи на гондолиера, застанал на носа.
Джулия погледна към обожателя си. Беше млад, на години може би почти колкото нея. Кожата му беше с цвят на орех, косата му — ситно накъдрена, но не приличаше на гарвановочерното руно на главата на гондолиера негър. Чертите на лицето му бяха гладки и заоблени, като на статуя, отлята от бронз. Беше облечен в бяла ленена риза и жилетка от наситеносиня коприна, а на лявото му ухо проблясваше рубин.
Беше най-екзотичното нещо, което бе виждала някога.
— Как се казваш? — попита го тя.
— Аббас.
— Аббас… — повтори Джулия, сякаш наслаждавайки се на звука.
— Името ми не е венецианско, но както виждаш, аз самият също не съм съвсем венецианец.