Тя посегна към гънките на мантелята си.
— Ето писмото ти.
— Не го искам обратно… — Той изглеждаше объркан.
— Опасно е. Ако искаш, ще го изгоря…
— Не искам да го гориш. — Той го взе от ръката й. — Наистина държа на всяка дума, която съм казал в него.
Страните на Джулия пламнаха. Какво искаше от нея?
— Познаваш ли Лудовичи Гамбето? — попита го тя.
— Баща му е генерал и е съветник на моя баща. И двамата сме незаконородени, предполагам.
— И двамата?
Необходимостта от обяснения изглежда го изненада.
— И двамата сме незаконородени, съвсем по модата.
— Гамбети са едно от най-благородните семейства във Венеция!
Аббас изглеждаше малко засрамен.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Лудовичи е извънбрачен син. Синьор Гамбето е имал любовница. Когато тя умряла, Лудовичи още бил бебе. Синьор Гамбето поел грижите за него, но… той си остава незаконороден син.
Джулия го изгледа втренчено. Любовница? Какво беше това? И как е възможно дете да бъде родено от извънбрачна връзка?
— Може би не биваше да ти казвам — каза Аббас. — Предположих, че знаеш.
Защо трябваше да знае? Никой нищо не й казваше.
— Никога не са го споменавали пред мен.
— Съжалявам за… — Аббас разпери ръце и огледа малката, обвита в кадифе, кабина — … за това. Исках баща ми да ми уреди среща с теб, а той заяви, че е невъзможно. Но аз исках да говоря с теб, просто трябваше. Ти си най-прекрасната жена, която са виждали очите ми. — Той посегна и отметна качулката й назад. Джулия замръзна, помисли си, че Аббас се кани да я докосне. Но когато качулката падна, той просто се вгледа в нея с плашеща настоятелност.
— Великолепна си — прошепна.
За момент й се прииска да се засмее с глас; това бе най-вълнуващото нещо, което някой й беше казвал. От доста време подозираше, че е красива, но изведнъж осъзна, че рискът от днешния следобед си струва. Би направила всичко, за да получи подобно признание.
Почувства как кръвта й се надига към лицето. Нямаше представа какво трябва да каже или да направи. Отново придърпа качулката над очите си.
— Трябва да тръгвам.
— Не още.
— Ако дуенята ми разбере…
— Само още няколко минути. — Върху балдахина от синьо кадифе премина сянка, когато гондолата се плъзна под един мост. Джулия чу виковете на хлапетата, играещи отгоре.
— Толкова ли съм грозен, че да не искаш да ме погледнеш?
— О, не — прошепна тя, — ни най-малко.
— Трябва отново да те видя.
— Не мога.
— Трябва. Никога не съм се чувствал така! Сякаш ме изгаря огън.
— Ще се омъжвам — промълви Джулия.
Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото изненадан.
— Кога?
— През октомври. Бъдещият ми съпруг трябва да се върне от Кипър…
— Няма да позволя това да се случи.
— Трябва да престанеш да говориш по този начин. Плашиш ме. Да се върнем обратно.
Той снижи глас, зашепна.
— Можеш ли да обичаш един мур така, както аз обичам една неверница?
— Върни ме обратно — каза тя, но гласът й трепна.
Минути по-късно чу стържещия звук на желязо в камъни и гондолата спря пред стъпалата на бащиния й дворец. Джулия се изправи и гондолата се залюля. Тя залитна и Аббас я хвана за ръката.
— Нека още веднъж видя лицето ти.
Джулия се отдръпна назад и бавно свали качулката си. Забеляза как устните му се разтварят в щастлива усмивка, която преобрази лицето му. По някаква неизвестна причина в ума й изникна образът на розова пъпка, плътно затворена при студ и разпукваща се в разкошен цвят при първия полъх на пролетта.
Той ли беше тази пъпка? Или тя?
— Няма да мога да мисля за нищо друго, докато не те видя отново — каза Аббас.
— Не мога — излъга тя, измъкна се от гондолата и хукна нагоре по стъпалата. Не спря, докато не се озова на сигурно място в спалнята си, където коленичи пред дървеното разпятие на стената и започна да се моли за опрощение, а после — за нов шанс да съгреши.
21.
Антонио Гонзага беше забелязал промяната у дъщеря си. Тревожеше го розовината по страните й, потиснатото въодушевление в маниерите й. Не съответстваше на една млада дама, чийто мисли би трябвало да са посветени изцяло на молитвите и ръкоделието.
Прислужницата постави пред тях две чинии скуазетто, гъст бульон от пиле и ориз. Гонзага наблюдаваше как дъщеря му вдига лъжицата към устата си.