— Изправи раменете.
Джулия се подчини.
Гонзага не успя да сдържи раздразнението си. Колкото по-скоро я омъжеше и се отървеше от нея, толкова по-добре.
— Една дама от благороден произход не би трябвало да седи прегърбена на масата.
— Да, татко.
— Скоро ще станеш съпруга на член на Съвета на десетте. От теб ще се очакват прилични маниери.
— Да, татко.
Какво не беше наред с това момиче, помисли си той. И преди беше виждал това кравешко изражение: у жена си през първата им брачна нощ, както и у любовницата си, когато беше бременна. Нещо, което се случваше прекалено често.
Той преглътна гъстото червено вино и забарабани с пръсти по масата, чудейки се на промяната. Тази червенина по страните й не можеше да е провокирана от мисълта за брака със Серена, нали така? Или ако беше, то тогава дъщеря му жестоко се заблуждаваше по отношение на бъдещия си съпруг. Пък и в крайна сметка не това беше целта на един брак. Подозрението, че в главата на дъщеря му може да се въртят някакви нечестиви мисли, го накара да пламне от гняв.
Бутна чинията си настрана и се изправи.
Джулия разтревожено вдигна поглед.
— Татко?
— Не ми е добре. Ще отида да си почина. Извини ме. — Той излезе, оставяйки я да довърши вечерята си сама.
Гонзага седеше зад бюрото в частния си кабинет и мрачно гледаше в пламъка на свещта. Стаята съответстваше на човек с влиянието и ранга на Гонзага. Картината „Смъртта на Девата“ от Карпачо доминираше над всичко. От двете страни на вратата висяха две по-малки картини: „Девата с младенеца“ от Белини и портрет на самия сенатор, заради който бе платил щедро на Палма Векио. Сред гоблените, покриващи стените, висяха персийски и сирийски копринени килими, а над камината — две бронзови статуетки на Ил Рицо.
На вратата плахо се почука.
— Кой е? — сопнато попита той.
— Синьора Кавалканти, ваше превъзходителство.
— Влезте.
Синьора Кавалканти влезе тихо и се наведе да целуне ръкава на черната му кадифена дреха.
— Ваше превъзходителство — измърмори тя, — искал сте да ме видите?
— Притеснен съм, синьора Кавалканти.
— Надявам се, че не е по моя вина, ваше превъзходителство.
Гонзага мълчаливо я изгледа.
— Не знам, синьора.
Дуенята закърши ръце. Гонзага я ужасяваше. Стоеше пред нея в своята пищна alto е basso, кадифена роба, с барета и дълъг до земята шал от същото черно кадифе, със сребърни токи и плочки по колана, а мрачните му сиви очи я гледаха втренчено изпод рошавите гарвановочерни вежди — точно така си представяше тя, че ще изглежда Господ, когато застанеше пред него в деня на Страшния съд.
— Уверявам ви, господарю, че най-старателно съм изпълнявала задълженията си.
— Така ли?
Госпожица Джулия! Но какво не беше наред?
Струва ми се, че дъщеря ми крие нещо от вас.
Синьора Кавалканти трескаво запрехвърля възможностите, опитвайки се да установи някаква грешка в държанието на повереницата си. Знаеше, че това беше негов стар трик — да извлече пълни самопризнания, тръгвайки от едно най-обикновено подозрение.
— Не мисля така, ваше превъзходителство.
Мълчанието тежко увисна във въздуха. Най-сетне той рече.
— Говорила ли ви е напоследък за радостното събитие, нейната наближаваща сватба?
— Много малко, ваше превъзходителство.
— Перспективата за този брак доставя ли й удоволствие?
Ако Джулия беше благодарно дете, може би, помисли си синьора Кавалканти. Но за съжаление девойката нямаше това качество. Само че синьора Кавалканти не можеше да изкаже мнението си на глас пред Гонзага, затова отвърна:
— Сигурна съм, че е повече от щастлива.
Пръстите на Гонзага забарабаниха по облегалката на стола.
— И никога не сте я оставяли сама?
Синьора Кавалканти виновно си спомни за почивката, на която бе свикнала да се отдава всеки следобед.
— Не, ваше превъзходителство.
Гонзага въздъхна. Изглежда се беше умилостивил.
— Наблюдавайте я. Наблюдавайте я много отблизо. Трябва да мисля за положението си.
— Да, ваше превъзходителство — отвърна дуенята и с облекчение и благодарност се извърна към вратата. Да, отсега нататък още по-стриктно щеше да наблюдава девойката. Нямаше представа какво можеше да е притеснило господаря й, но каквото и да бе то, тя щеше да го открие. И щеше да положи откритието си в краката му като жертвоприношение, а благодарността му и подновената му вяра в нея щяха да са нейната награда. Седяха на терасата с ръкоделие в ръце. Късното следобедно слънце се спускаше над покривите на дворците. В къщата беше тихо. Дуенята и ги беше оставила сами, но Джулия още не я беше чула да дърпа завесите на прозореца си отгоре.