— Срещна ли се с него? — прошепна Лучия.
— С кого? — попита Джулия.
Лучия я изгледа многозначително.
— Знаеш за кого говоря! Кажи ми!
— Може би. — Джулия сви рамене.
Братовчедка й се усмихна, но нищо друго не каза.
Синьора Кавалканти внезапно изникна на терасата.
— За какво си шепнете вие двете?
— За нищо, синьора — отвърна Джулия.
Дуенята седна и взе дантелата си. Погледна към Джулия, после към Лучия. Лицето и беше смръщено в подозрение.
Остатъкът от следобеда премина в мълчание. Джулия усещаше два чифта очи, втренчени въпросително в нея, но повече не вдигна поглед и не проговори.
22.
Отметна качулката на наметалото си умишлено бавно, наслаждавайки се на усещането за власт, което този жест винаги й даваше. Беше завладяна от емоциите, които видът й изглежда събуждаше у него. Беше проява на суета, съзнаваше го. Дяволски порок.
„Дево Марийо, прости ми, но ми харесва!“, помоли се наум тя.
Никога не бе възнамерявала да го срещне отново. Но всеки следобед от първата им среща насам гондолата неизменно се появяваше пред стъпалата на двореца и изкушението беше твърде силно. Тя просто искаше още веднъж да види онзи особен израз в очите му, щеше й се да изпита отново дори тръпката на страха. Просто искаше да се чувства жива.
След втория път вече й беше по-лесно. Колко пъти вече се бяха срещали така? Шест или повече? Това беше нейната едничка скъпоценна тайна. За пръв път през живота си имаше някаква власт. Баща й и синьора Кавалканти вече не я контролираха напълно.
Суетност, страх, власт. Може би точно тези неща придаваха смисъл на живота.
„Дево Марийо, прости ми.“
— Джулия — прошепна Аббас.
— Само за няколко минути — каза му тя. Казваше тези думи всеки път, като някакъв ритуал, като пул, който подхвърляше в играта на комар със съдбата. Кой би могъл да я заклейми само заради няколко минути?
Той протегна ръка с обърната нагоре длан към нея. Последните два пъти му беше позволила да я докосне. Това бе техният сигнал. Тя му подаде ръката си и му позволи да я задържи в своята. Той я обгърна в дланта си, сякаш беше дребна ранена птичка.
— Обичам те, Джулия.
— Невъзможно е… трябва да престанем.
— Сега вече не мога да спра. Дори да ме захвърлят сред всичките огньове на ада, пак ще съм по-добре, отколкото сега.
— Престани — промълви тя, но й се щеше той да продължи. Питаше се дали би могла да живее повече без това; страстта на Аббас, начинът, по който я караше да се чувства — сякаш беше най-важната и най-красивата жена на света. Как би могла да се върне към прозореца и да продължи да наблюдава света през него?
— Ще престана само когато ме закопаят в земята.
— Аббас, ще се омъжвам…
— Ела с мен. Мога да уредя да се качим на някой кораб.
Джулия го изгледа, едновременно ужасена и очарована.
— Можем да отидем в Испания. Там ще сме в безопасност, далеч от баща ти. Моят баща ще ни даде пари…
— Не…
Той така силно стисна ръката й, че чак я заболя.
— Какво друго ни остава?
— Върни ме обратно.
— Какво друго остана и за двама ни?
Прав беше. Беше й лесно да си представя, че играта ще продължава до безкрай. Но през есента щяха да я затворят в друг дворец, пред друг прозорец. Със старец, мрачен и посивял като баща й. Тази мисъл я караше да потръпва. Но да избяга, да напусне Венеция… Нейният хладен, тъмен свят беше колкото убежище, толкова и затвор. Аббас сякаш я беше поканил да скочи в пропаст заедно с него. Умът й трескаво работеше, мислите се блъскаха една в друга и тя знаеше, че повече не можеше да си вярва.
— Върни ме.
— Моля те, Джулия. От мига, в който те видях в църквата, разбрах, че съм свързан с теб. Ще направя всичко, всичко. По-скоро ще умра, отколкото да се откажа от теб.
Той наистина го мислеше. За първи път Джулия си даде сметка, че това не е игра. Аббас не падаше по-долу от баща й — вярваше в онова, което казваше. Нямаше да се спре пред нищо. Беше ужасена, но и въодушевена.