— Нямат какво да празнуват — равно отбеляза Сюлейман.
Ибрахим дръпна юздите на коня си и тихо каза:
— Объркваш ме, господарю. Извоюва най-великата победа за османлиите от превземането на Константинопол насам. Не се ли радваш?
— Враговете ни се биха храбро, Ибрахим. Не искам кръв. Дългът към исляма ни повелява да завладяваме, но не е нужно да пируваме.
Ибрахим се опита да прикрие нетърпението, изписало се върху лицето му, но Сюлейман знаеше за какво си мисли соколарят и разтегна устни в усмивка.
— Разсмивам ли те, господарю мой?
— Ти винаги ме разсмиваш, Ибрахим. Знаеш го.
Ибрахим погледна към редиците окичени с пера войници с дълги мустаци и преметнати през рамо аркебузи. Напомняха му на бесни кучета, вързани с верига.
— Ще позволиш ли на еничарите да повилнеят из острова?
— Не, Ибрахим, дадох дума. Не и този път.
— Те се бият единствено заради плячката, която им даваш. Като кучета, хранещи се с огризки. Знаеш какво става с гладното куче.
— Ще се наложи да постоят гладни. Няма да допусна грабежи тук.
— Враговете ни претърпяха пълно поражение. Прекалено си състрадателен, господарю мой.
По тона му Сюлейман се досети, че соколарят мислеше нещо друго. Ибрахим може би допускаше, че султанът е забравил последните четири месеца. Сюлейман не би позволил никой да се осмелява да му говори по този начин. Но Ибрахим…
Ибрахим грешеше: не беше забравил. Нима биха могли да бъдат забравени реките от пролята кръв, противния сладникав мирис на разлагащите се в калта трупове, виковете на нахвърлялите на камари мъже, умиращи в изкопите? Как би могъл да забрави вида на една някога горда армия, умираща бавно от епидемиите и ледения дъжд? Но накрая божията воля бе победила.
— И сега какво, господарю? — попита Ибрахим.
Сюлейман се замисли за Ески сарай и своята любимка, Гюлбехар. Там щеше да намери спокойствие. Там нежното докосване на една жена можеше да накара всеки мъж да победи кошмарите си.
Тя щеше да му помогне да забрави и онзи ужасен момент, в който беше открил собствения си баща в себе си: ако не беше намесата на Ибрахим, щеше да екзекутира едновременно първия и втория си везир. Но дори Селим никога не беше правил подобно нещо.
Беше потресен от откритието, че в душата му се крие звяр. То го беше разтърсило дори по-дълбоко от касапницата наоколо — всъщност, точно тази касапница бе извадила звяра от скритите тъмни ъгли на душата му на повърхността. Никога не бе допускал, че в него се таят такава ярост и такава злоба. Без Ибрахим щеше да излее тези пагубни емоции. Без Ибрахим звярът можеше да го разруши.
Той потръпна и продума:
— Да си вървим у дома.
3.
Ески сарай
Когато докарваха нова робиня в харема, тя незабавно получаваше инструкции относно езика, използван в османския двор, и относно Корана, освен това я зачисляваха към някоя от службите в харема, за да усвои специфична дейност.
Хурем беше поверена на киайята на Копринената стая, отговорничката за копринените халати — една кисела кавказка със съсухрена кожа, която още живееше със спомена за единствената безплодна нощ, прекарана със султан Баязид, дядото на Сюлейман. Сега изживяваше остатъците от своя живот сред топове брокат, дамаска и сатен, тафта и кадифе и бродерии, а нравът й ставаше по-лош.
Хурем харесваше мястото си — впрочем по-скоро беше решила да извлече най-доброто от него. Имаше пъргави пръсти и набито око, а везаните и кърпички бяха одобрени от самата валиде-султан, майката на султана, неоспоримата господарка на харема.
Затова си тананикаше от удоволствие, докато бродираше един квадратен къс зелен сатен от Диба — най-добрият сатен в света, както й беше казала киайята. Извезваше върху плата интересен мотив от листа и цветя. Тихичко си припяваше песен, която беше чула от своя баща — татарска песен за степите и северния вятър.
Не чу кога киайята е застанала зад гърба й, но усети парещото плясване по ухото. Сепна се от изненада и изпусна сребърната игла. Скочи, готова да отвърне на удара. Очите на киайята блеснаха злобно.