Никога синьора Кавалканти не се беше чувствала толкова уплашена. Винаги бе почитала негово превъзходителство заради строгостта му, но сцената, на която току-що беше станала свидетелка, я беше потресла. Едно беше справедлив съдия да произнася присъда, съвсем друго — сам да застане зад колелото за мъчения.
Когато отново влезе в кабинета, Гонзага вече се беше овладял. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце в скута си, а лицето му бе намръщено. Само изхвръкналата изпод баретата му коса подсказваше за сцената на насилие, която се беше разиграла преди малко.
— Дъщеря ми е ужасно упорита — рече той.
Синьора Кавалканти не знаеше какво да отговори.
— Възможно ли е да не съзнава напълно степента на вредата, която ми е нанесла? — попита Гонзага.
— Подробно съм я инструктирала относно дълга й към Републиката и Бог — отвърна бързо дуенята.
— Може би. — Гонзага остави думата да увисне във въздуха като неясна заплаха. — Но защо тогава ми се противопоставя?
Дуенята разбра, че е изправена на съд. Но какво можеше да каже в своя защита? Може би щеше да е по-добре, ако беше запазила разкритието си за самата себе си. Е, вече беше прекалено късно.
— От това изникват много въпроси — продължи сенаторът, — като например как са се уреждали тези срещи?
Синьора Кавалканти едва се въздържа да не каже, че не знае. Това би било все едно да признае вината си. Сега си даваше сметка, че трябваше да обмисли действията си по-добре.
— Ще разбера — отвърна.
— Надявам се, синьора Кавалканти. Всъщност, разчитам на това.
Гонзага се усмихна. На дуенята не и харесваше, когато негово превъзходителство се усмихваше по този начин. Не вещаеше нищо добро.
23.
Аббас последва пешком каретата, тръгнала от двореца.
Загуби я из тесните улички, но после отново я зърна в блъсканицата на пазара край Кампо Санта Мария Нуова. Разблъска настрана търговците на плодове и амбулантните търговци.
Църквата „Санта Мария деи Мираколи“ се извисяваше над площада. Беше една от най-красивите църкви в града, фасадата й бе изработена от наситеножълт, сив и бял античен мрамор. Каретата спря до стъпалата пред входа, в сянката на огромния купол.
Аббас застана от другата страна на площада и проследи с поглед двете фигури, които излязоха от каретата — едната, ниска и набита, другата, висока, слаба и грациозна. Може би за един случаен наблюдател жените във Венеция изглеждаха еднакви, помисли си той, всичките бяха облечени в черно с техните широки поли, бухнали ръкави и тъмни воали, спуснати пред лицата, но ако човек познаваше нея, би могъл да я различи сред хилядите други жени дори само по начина, по който се движеше.
Джулия!
— Това е лудост! — прошепна Лудовичи в ухото му.
— Никога ли не си се влюбвал, Лудовичи?
— Това не е любов, а самоубийство! Ела на себе си, Аббас! — Лудовичи сложи ръка на рамото му и се опита да го издърпа.
— Не мога да живея без нея.
— Дишаш, ядеш, пиеш. Това е всичко, което ти е необходимо, за да живееш! Можеш да вършиш всичко това и без жена, нали така?
— Това не е живот, Лудовичи! Няма живот без страст!
— Вече знаят всичко! Видя дуенята на кея! Ако Джулия спомене името ти пред Гонзага, свършен си!
— Тя няма да му каже.
Аббас пое към църквата. Лудовичи хукна след него.
— Какви ги вършиш?
— Трябва да я видя. Няма да ме забележат!
Лудовичи примирено сви рамене. Какъв смисъл имаше да отива? Приятелят му нямаше да се вслуша в съветите му. Най-безобидното, което можеше да се случи, бе Гонзага да докара Махмуд до фалит и да изгони него и сина му от Републиката — стига да не свършеха в затвора преди това.
Загледа се в Аббас, който тичешком изкачваше стъпалата на църквата, сляп за всичко друго, освен за собствените си страсти. Като дете, помисли си Лудовичи. Твърдоглаво, упорито дете.
Църквата беше празна. Свети Франциск сякаш с хладна подигравка сочеше с мраморния си пръст към Аббас. Фризът с голите херувимчета, танцуващи и подскачащи над главната арка, сякаш му се присмиваше. Аббас се спря и озадачено се огледа наоколо.
Те тихо го подминаха. Докато се усети какво става, те вече бяха стигнали до изхода и той успя да ги зърне само за миг. Разбра, че дуенята беше очаквала идването му. Лудовичи беше прав: Аббас се бе оказал истински глупак. Беше попаднал в капан.