— Джулия!
Тя се извърна, препъна се. Старата вещица, която я придружаваше, я задърпа след себе си. Девойката отметна за момент черния си воал и той видя страданието върху лицето й. Corpo di Dio!
Затича се след тях, после спря. Какво можеше да стори?
Застана на площадката пред стълбите. Лудовичи гледаше към него, а върху лицето му се четеше яд и съжаление. Една карета изтрополи надолу по Виа деле Ботеге, подковите на конете иззвъняха по калдъръма.
— Аббас Махсуф? Синът на мура?
Синьора Кавалканти закима, наслаждавайки се на собствената си хитрост. Толкова лесно беше подмамила младежа! Беше сигурна, че Гонзага ще я възнагради щедро за изобретателността.
Сенаторът се изправи и дъбовият стол с трясък падна на мраморните плочи зад него.
— Мур?
— Видях го със собствените си очи! Извика я по име, когато излязохме от църквата „Санта Мария деи Мираколи“!
Едната вежда на Гонзага се изви като въпросителен знак.
— А вие откъде бяхте сигурна, че той ще е там?
Синьора Кавалканти трепна.
— Спомних си, че един път беше там.
— „Един път“? Не сте ми споменала нищо за това!
— Стори ми се незначително.
— Разбирам — тежко произнесе Гонзага. — Незначително! И как е могло да се случи това незначително нещо?
— С него имаше още един младеж.
— Кой?
— Лудовичи Гамбето.
Той втренчено я изгледа, беше отвратен.
— Смятате, че е мърсувала и с двамата?
Синьора Кавалканти яростно затръска глава. Опазил Бог!
— Не, той просто гледаше. Видях лицето му, когато напускахме пиацата. Вярвам, че мурът му е приятел.
Гонзага приближи до прозореца, обърна й гръб и се загледа в Канале Гранде. Тя не виждаше изражението на лицето му.
— Копелето на зет ми!
Дуенята гледаше надолу и изчакваше реда си, за да заговори отново.
— Смятате, че по този начин са се предавали бележките?
— Тя и Лучия често си ходят на гости.
Гонзага дълго мълча. Накрая просъска.
— Поздравявам ви за разкритието. Ще получите възнаграждение за това, синьора Кавалканти. Сега ме оставете.
Вратата се затвори. Гонзага удари с юмрук по стената. Какво щеше да прави? Ако отнесеше въпроса до съда, щеше да се превърне в посмешище за цяла Венеция. Дъщеря му и един тъмнокож! Щяха да го накарат да освободи поста си в Съвета на десетте.
Можеше да се обърне към бащата на Лудовичи, но и това криеше опасности. Съпругата му беше мъртва от много време, а сега старият Гамбето правеше всевъзможни маневри, за да бъде провъзгласен за следващ дож, съперничещ на самия Гонзага — като нищо би посрещнал с радост подобна възможност за раздухване на скандал.
Не, трябваше да реши проблема тихо и търпеливо. Лудовичи щеше да си получи заслуженото по-късно. Сега трябваше да се заеме с Аббас.
Какво беше казала синьора Кавалканти? „Тя и Лучия често си ходят на гости.“ Усмихна се. Ето къде беше отговорът! Лучия беше свръзката. Ако водата можеше да тече в едната посока, тя можеше да се обърне и в другата.
Но този път щеше да използва хода й за своя собствена полза.
Когато Лучия пристигна, дуенята й беше отпратена и вместо да я поканят във всекидневната, която гледаше към Канале Гранде, синьора Кавалканти я въведе в кабинета на сенатора. Момичето се стъписа, когато разбра, че самият синьор Гонзага я очаква там.
Той се надигна да я посрещне. Диплите на черната му роба се развяха като криле на лешояд.
— А, Лучия. Колко ми е приятно да те видя отново.
— Ваше превъзходителство — рече Лучия, обзета от внезапно безпокойство. Прегъна коляно и целуна крайчеца на ръкава му.
— Ела и поседни до мен.
Той погледна към синьора Кавалканти и й направи знак да се оттегли. Вратата се затвори зад нея. Гонзага седна и мълчаливо заоглежда гостенката си. На лицето му беше замръзнало някакво подобие на усмивка. Мълчанието започна да натежава.
Лучия усети, че в гърдите й се надига паника. Сигурно беше разбрал. Защо иначе щеше да я вика да разговарят насаме? Какво ли му беше казала Джулия? Ако сенаторът я хванеше в лъжа, щеше да стане лошо и за нея. Ами ако кажеше на баща й?
— Вярвам, че имаш да ми казваш нещо — каза той накрая.
— Аз… не съм направила нищо нередно — заекна тя.
— Няма нищо. Джулия всичко ми разказа.
— И не сте ядосан?
— На нея — да. На теб… да, също съм ти ядосан, скъпа моя. — Погледът му на екзекутор се спря върху нея и — без да престава да се усмихва — Гонзага продължи: — Но за теб поне мога да намеря някакво извинение. В края на краищата си била само посредник.