— Трябва да замина.
Вниманието на Махмуд се прехвърли от картата върху сина му.
— Защо ти е да напускаш Венеция?
— Имам намерение да се оженя за Джулия Гонзага.
Махмуд се изправи, пъхна палци в широкия кожен колан с голяма сребърна катарама на кръста. Заобиколи голямата дъбова маса и приближи към Аббас. Начинът, по който баща му се движеше, напомняше на Аббас за огромната кафява мечка, която веднъж беше видял в горите край Белуно: бавна, мощна и заплашителна. В онзи случай обаче Аббас имаше зад гърба си десетима въоръжени стрелци. Прииска му се сега отново да са тук.
Махмуд внимателно го огледа.
— Казах ти. Невъзможно е.
— Няма нищо невъзможно.
— Какво искаш да кажеш?
— Срещах се с нея, тайно. Планираме да избягаме.
Махмуд протегна ръка, за да се подпре на голямата маса.
— Ти, малък глупако! — Въздъхна тежко и простена.
— Обичам я.
— Какво общо има любовта? Сложил си главите и на двама ни на дръвника!
— Ще отида във Ферара. Взел съм на два пъти участие в кампаниите ни срещу османците, а твоето име е известно из целия полуостров. Ще ме вземат във всяка армия. Веднъж сторено, Гонзага ще се принуди да го приеме. Една година, може би две — и пак ще се върна във Венеция.
Махмуд поклати глава.
— Изобретателността ти далеч надхвърля възможностите ти да разсъждаваш реално. Не знам как си успявал да мамиш Гонзага досега, но не мисля, че той ще ти прости. Нито пък аз.
— Щом се оженим, какво може да стори?
— Някой друг знае ли за това?
Аббас поклати отрицателно глава. Не, дори Лудовичи не знаеше. Беше направил толкова много за него, не би застрашил по никакъв начин бъдещето на приятеля си.
— Никой.
— Добре.
Ударът беше толкова внезапен, толкова неочакван, че накара Аббас да подскочи. Изведнъж се намери паднал по гръб на земята, забит поглед в сводестия таван, а главата му тежеше като камък. Ушите му пищяха, в устата си усети вкуса на собствената си кръв.
Махмуд с лекота го вдигна от пода и го притисна към стената.
— Чуй ме сега! Обичам те и няма да позволя да съсипеш живота си — нито пък моя — само заради някакво си младежко увлечение! Купи си метреса, щом толкова искаш, но остави Джулия Гонзага на мира! Разбираш ли ме!
Аббас залитна напред и опря чело в рамото на баща си. Затвори очи. Гадеше му се. Когато ефектът от удара попремина, усети, че хватката на баща му е отслабнала.
— Довиждане — прошепна младежът и се отскубна. Преди Махмуд да успее да го спре, той се втурна навън и изчезна.
Според законите никой благородник нямаше право да разговаря на четири очи с капитан-генерала на армията. Заплахата от конспирация беше постоянна и Съветът на десетте бдеше да не би някой да се опита да използва армията за свои собствени цели, както бе сторил Сфорца в Милано. Така че Махмуд беше следван навсякъде от двама сенатори. Те бяха до него и сега, когато Махмуд се втурна в частните покои на Антонио Гонзага.
Гонзага седеше в отдалечения край на стаята, зад гърба му се виждаха витражите на прозорците. Куполът на Сан Джовани Кризостомо блестеше на фона на бледоморавото небе.
— Достопочтени синьоре — измърмори под носа си Махмуд и се наведе да целуне ръкава на робата на Гонзага.
— Казаха ми, че си искал да ме видиш по някакъв въпрос от неотложна важност — рече Гонзага, без да отмества поглед от двамата придружители на капитан-генерала. — Предполагам, че става дума за лични, а не държавни дела?
Махмуд се изправи, като отбягваше да срещне очите на Гонзага. Той засрамено запристъпя от крак на крак. Предпочиташе да може да обсъди въпроса насаме с Гонзага, но това можеше да се окаже дори по-опасно от затруднението, в което се намираше в момента.
— Изключително деликатен въпрос, синьоре.
— Има ли нещо общо с дъщеря ми?
Облекчение — примесено с малко страх, както със задоволство забеляза Гонзага, — се изписа по лицето на мура.
— Да, синьоре. Значи имате някаква представа какво съм дошъл да ви кажа?
Гонзага разбра, че в момента най-важно бе да се действа предпазливо. Трябваше да държи под контрол както езика на този мур, така и своя собствен. Двамата придружаващи сенатори почти бяха почнали да се облизват в очакване на скандала.