Посегна към нея и качулката се смъкна от главата й. Лунната светлина падна върху кривата усмивка на непознат мъж с брада.
— Не съм ли красавицата, която очакваш? — процеди мъжът. Аббас зърна блясъка на острие, почувства как то се забива между ребрата му. — Може да не съм твоята Джулия, но знам пътя до сърцето на един мъж.
Внезапно Аббас вдигна рязко коляно. Непознатият изквича като прасе в кланица и се сгъна на две, падайки в краката на младежа. Аббас изохка. Докато падаше, непознатият се бе облегнал на камата си и я бе забил още по-навътре.
Аббас отскочи назад и измъкна меча си, опитвайки се да различи врага в тъмнината. Колко души бяха? По стъпките прецени, че има още трима или четирима.
Обзет от ужас, той вдигна меча над главата си и замахна с всичка сила към фигурата в краката си. Почувства как острието се удря в кост. Мъжът изкрещя и последният му вик разкъса тишината.
Сенките внезапно оживяха. Аббас отстъпи назад, докато не усети твърдия камък на моста зад кръста си. Чу как гондолиерът — да бъде проклета подлата му душа! — подкарва гондолата надолу по канала. В същото време още две сенки се втурнаха по моста и лунната светлина ги превърна в мъже от плът и кръв.
За свое най-голямо разочарование Аббас установи, че те не са аматьори като колегата си, който продължаваше да стене и да се бори за живота си. Двамата нови нападатели се движеха в унисон, приближаваха го едновременно отляво и отдясно. Аббас замахна със сабята, но те не допуснаха грешката да се приближат твърде много до него. Аббас с ужас разбра, че изчакват нещо.
Обърна се наляво.
Долови още едно движение. В лунната светлина изникна нова сянка. Нещо тежко се стовари върху главата и раменете му и той инстинктивно протегна напред ръка, за да се предпази. Мрежа! Докато другите двама нападатели приближаваха, той упорито се опитваше да се освободи. Спъна се в агонизиращия човек и омота и него в мрежата. Усети нещо топло и лепкаво върху свободната си ръка, мъжът под него се замята и завика. Опита се да се изправи, но в паниката си само успя да се оплете още повече. Все още държеше камата си! Прониза го остра болка в лицето. Извърна се и чу нови викове.
Този път бяха неговите собствени.
Не помнеше откога беше буден. В трюма, където беше затворен, бе тъмно като катран, затова беше невъзможно да се каже кога бе дошъл в съзнание и кога поднесеният към лицето му горящ огън напълно го беше върнал към действителността. Единственото, което долавяше, бе смрадта, идваща от трюма, бавният плисък на вълните и нервното топуркане на плъховете.
Имаше и още нещо, една друга воня, която той си спомняше много добре от времето, когато се беше бил на бойното поле. Миризмата на трупове.
Които и да бяха похитителите му, изглежда нямаха намерение да го убиват. Защо го бяха довлекли в този вонящ трюм? Спомни си мрежата и агонията, която бе изживял, когато камата го бе прорязала. После трябва да го бяха пребили с тояги.
Опита се да помръдне, но ръцете и краката му бяха завързани. Изстена високо от болката и се опита да анализира положението. Бе очевидно какво се бе случило. Джулия не беше писала никакво писмо. Всичко бе внимателно заложен капан.
Гонзага!
Отвън се чуха стъпки, примесени с мъжки гласове. Вратата се отвори и една факла освети трюма.
Извърна лице, за да се предпази от внезапно бликналата светлина и погледът му попадна върху лицето на брадатия непознат от моста. Очите на мъжа го гледаха с хладно учудване, подобно на очите на мъртва риба. До Аббас лежеше и друг труп — на стара жена, облечена в черно. Гърлото й беше прерязано, а лицето й — черно от засъхналата по него кръв.
Някой се изсмя. Аббас се извърна, за да види похитителите си — брадати босоноги моряци, можеха да бъдат купени по всяко време на кея в Маргеро за няколко монети. Единият от тях — Аббас разпозна миризмата на евтино вино и пот, лъхаща от тялото му — се наведе над него и поднесе горящата факла към лицето му.
— Вече не изглеждаш толкова хубав — ухили се той. — Бартоломео те клъцна с камата си, преди да умре. Отнесе половината ти лице. Не че вече има някакво значение за теб.
Двамата зад гърба му се изсмяха. Онзи се наведе по-ниско. Аббас се опита да се отдръпне. Ужасът му беше толкова голям, че не можеше нито да приказва, нито да мисли. Струваше му се, че ще припадне.
— Виждаш ли дъртата до Бартоломео? Тя беше дуенята на Гонзага. Доста се съпротивлява. Не че й донесе някаква полза. Виждал ли си как се коли прасе? Е, така беше. — Той се ухили доволно. — Но тя беше по-голяма късметлийка от тебе. Ще ти се прииска да си бил на нейното място, преди да е изтекла нощта.