— Хайде, де! Удари ме, малка нахалнице. И преди съм ти го казвала — това тук е харемът. Мястото, където винаги цари тишина.
— Обичам да пея.
— Няма значение какво обичаш. А какво иска великият господар.
— Но той дори не е тук! Можем да стреляме и с топ в коридора, но от това нищо няма да му стане.
— Нагла малка нахалница! — Киайята отново я плесна, но този път Хурем беше подготвена за атаката и не извика. Посрещна удара, после тръсна глава като кученце, което се отърсва от водата. Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка, въпреки че дланта на киайята бе оставила розов отпечатък върху страната й.
— Такъв е законът! — викна й старицата.
Хурем се наклони към нея и й прошепна.
— По-тихо. Султанът може да те чуе! Той мрази шума!
Киайята се извърна, взе кърпичката, която Хурем бродираше, и критично я огледа. Като не откри нито един, старата вещица отново я пусна на пейката с добре оттренирано отвращение.
— Хайде на работа!
Хурем си поделяше работата с една еврейска девойка, купена от търговци на роби в Александрия. Киайята й викаше „месо от пазара“. Името й бе Мейлиса, имаше дълги крака, тънки китки и бързите, нервни движения на врабче. С крайчеца на окото си Хурем видя, как Мейлиса се навежда над започната копринена възглавница, като се опитваше да остане невидима. Но тихата еврейка бе твърде примамлива мишена за киайята, особено в настоящото й настроение.
— Дай да видя това — рече старицата и издърпа парчето плат от ръцете на Мейлиса. Устните й се извиха в озъбена гримаса.
— Виж само! Най-нежният брокат от Бурса, а ти си го съсипала!
— За какво мислиш, докато работиш? Погледни тези бодове! Едно дете би се справило по-добре!
Мейлиса наведе глава безмълвно. Киайята хвърли ръкоделието на пода и шляпна момичето.
— Разший всичко и почни отначало! И не очаквай да получиш закуска, докато не си приключила. Чу ли?
Тя се обърна и излезе от стаята.
— Тлъста дърта камила! — рече Хурем и отметна назад буйната си грива. Седна обратно на пейката и отново запя, по-силно от преди. Мълчанието било закон! Каква глупост!
Чу кратък приглушен стон зад гърба си и се извърна. Мейлиса ридаеше, скрила лице в дланите си, а слабото й тяло се тресеше.
— Какво става, Мейлиса? Не я оставяй да те разстройва! Тя е една вещица! Виждала съм повече ум в онова, дето излиза от задницата на коня, отколкото у нея.
Но Мейлиса само поклати глава и риданията й станаха още по-силни, дългите й пръсти се впиха в грубата повърхност на пейката, ноктите й се забиха в дървото.
— Мейлиса?
Хурем се опитваше да потисне раздразнението си. Наистина! Нима никой никога не беше плясвал това момиче? Тя седна до нея, сложи ръка върху рамото й и я потегли да се изправи.
— Престани!
— Не е заради нея…
— Каква е причината тогава?… Мейлиса? Какво не е наред?
Изведнъж Хурем разбра, прочете отговора в огромните кафяви очи на момичето. Не киайята беше причина за плача, а някакъв друг ужас — първичен, изцъклен, отчайващ.
Мили боже, какво ли беше направила?
— Мейлиса?
Погледът на девойката обходи лицето й, ужасът се бореше с нуждата да сподели, да признае.
— Не се притеснявай — насърчи я Хурем. — Можеш да ми кажеш.
— Те ще ме убият — прошепна Мейлиса.
— Никой няма намерение да те убива. Освен ако не са решили да ни уморят от скука с това бродиране…
— Не разбираш.
— Разбира се, че не разбирам. Та ти нищо не си ми казала. Мейлиса стисна полите на кафтана си и прошепна:
— Бременна съм.
В началото Хурем помисли, че не е чула добре.
— Какво?
— Бременна съм. Знам го със сигурност. Този месец не ми дойде. На Хурем й идеше да се изсмее на глас. Бременна! В този женски затвор! А тя беше смятала тази малка еврейка за глупачка!
— Сигурно грешиш.
— Не греша — Мейлиса вече не плачеше.
— Как стана?
Мейлиса хвърли бърз поглед над рамото на Хурем. В мрачната стая бялото на очите й светеше като огромни седефи.
Капи ага! Капитанът на стражите, главният бял евнух! Хурем зина от удивление. Въпреки че отговаряше за охраната на харема, той нямаше право да остава насаме с никое от момичетата, защото не беше расе — стопроцентов евнух, — като негрите. Говореше се, че повечето бели евнуси били само наполовина кастрирани — овързвали или смачквали тестисите им, докато още били малки момчета.