— Цената беше висока…
— Скоро армията ни отново ще бъде силна.
Какво знаеше тя за армиите, с горчивина си помисли Сюлейман.
— Беше ужасна битка. Ако бе подходящо за женски уши, щях да ти разкажа такива неща… — Свърши с яденето и потопи пръсти в сребърната купа. Един паж дойде, за да ги изсуши.
— Не бива повече да мислиш за това.
— Денем е лесно. Но нощем, когато се спусне мрак, е трудно да не си спомняш.
Той зачака, но Гюлбехар не го окуражи да продължи. Как да й каже? Трябваше да го сподели с някого. Или може би това беше поредният товар, който трябваше да носи сам? Погледна към Гюлбехар и се усмихна. Колко хубаво! Какъв късмет, че Господ бе сътворил нещо толкова хубаво като сините й очи! Остави погледа си да се плъзне надолу към гърдите й под копринената риза и си помисли, че улавя топлината на тялото й. Но във всяко друго отношение беше много далеч от нея.
— Когато те нямаше — каза Гюлбехар, — четях стиховете ти. Те отново ме доближаваха до теб.
След като толкова дълго време се бе докосвал само до твърди неща — страничната облегалка на златен трон, дръжката на меч, кожените юзди на кон, — беше истинско чудо да пипне отново нещо меко. Сюлейман беше зажаднял за това усещане. Ръцете му се вкопчиха в тялото на Гюлбехар, стискаше гърдата й така, сякаш искаше да я вземе със себе си като свое лично съкровище. Едва когато тя изписка от болка, той се опомни и отдръпна ръката си. Мекотата на корема и бедрата й! Той разтвори краката й, а тя ги обви около тялото му. Сюлейман затвори очи от удоволствие. Искаше да я изпълни цялата, да се загуби в мекота, в топлина. Прогони спомена за ледения дъжд, за ръката със сгърчени като нокти на хищна птица пръсти, стърчаща от калта, за кулата на Свети Михаил, прозираща измежду тъмните облаци. Дали мирисът на кръвта, или мирисът на поражението бяха причината този ад да продължава да го тормози? Гюлбехар сладко прошепна нещо в ухото му и той я облада. От това единствено дълго и нетърпеливо движение той усети как тялото му се свива, а топлата сладка вълна на удоволствието го залива, измивайки горчилката и сладостта от душата му.
Като поток, като река.
В главата му се преплитаха различни образи — някои от миналото, други сякаш от бъдещето. Гюлбехар, бременна с още един син; смърдящият крепостен ров на остров Родос; блестящият като диамант меч на екзекутора, издишат над главата на Пири паша; лицето на спящия Мустафа, внезапно приело неговите черти, а после и тези на баща му — едно чудовище с пропита с кръв брада, изяждащо собствените си деца. Той високо простена и се търкулна встрани. Чу Гюлбехар да шепне някакви успокояващи думи в ухото му. Ръката и крака й го обгръщаха и той почувства сладката лепкава топлина върху бедрото си. После — нищо.
Когато отново се събуди, в харема цареше пълна тишина; нощта беше черна, а немите роби стояха на пост до леглото. Една-единствена свещ гореше в мрака. Гюлбехар спеше до него, не помръдваше, притихнала в съня си, както винаги. Той отвори очи и се огледа из стаята — в тъмните сенки на стенните ниши любимата му жена беше скътала свитъците с неговата поезия.
„Това е моят харем, мястото, където мога да намеря пълно спокойствие — забранено за всички мъже, освен за мен. Моята любима жена, моята гьозде, спи на ръката ми, а семето ми е още влажно в нея; в онези ниши са моите стихове, всеки един от тях — тайна частица от мен самия, облечена в богатия език на древните перси, моите най-лични, най-възвишени мисли. Въпреки протокола в харема, аз успях да запазя тези стаи като мое светилище.
Защо, тогава, се чувствам толкова самотен?“
5.
Хурем разбра, че се е поддала на изкушението, когато започна да очаква с нетърпение хамама, сутрешната баня. В степите хората се мръщеха, щом чуеха за къпане, страхуваха се от него. Бяха убедени, че то води до простуда, болест и смърт. Зимата и ветровете бяха техни врагове, а луксът или глезенето — невъзможни.
Но тук настояваха момичетата да се къпят по два пъти дневно и да бръснат всяко косъмче от тялото си. В началото това я ужасяваше, но щом разбра, че няма да се разболее, ужасът й се смени с най-обикновено отвращение — не толкова поради неприличието на този акт, колкото от отпуснатостта наоколо й. Не помнеше кога се беше променило отношението й. Разбра, че е започнала да омеква. Ако баща й можеше да я види отнякъде…! Е, тя все още си беше татарка. Това поне не се беше променило.