— Аз не смятам, че си загуба на пространство.
Ако не беше видял как устните на Дъдли мърдат, Хари сигурно нямаше да повярва на ушите си. Гледа няколко секунди братовчед си и накрая допусна, че вероятно го е казал точно той: ако не друго, Дъдли се беше изчервил. Хари също се смути и се учуди.
— Хм… благодаря ти, Дъдли.
Грамадното момче като че ли отново се бореше с мисли, които не се поддаваха на изразяване, но накрая изпелтечи:
— Ти ми спаси живота.
— Няма такова нещо — възрази Хари. — Дименторът искаше да ти вземе душата…
Той с любопитство се взря в братовчед си. И това, и миналото лято двамата всъщност не бяха общували, защото Хари се беше върнал на „Привит Драйв“ съвсем за кратко и почти не беше излизал от стаята си. Сега обаче проумя, че чашата студен чай, върху която сутринта бе стъпил, може би не е била тъпа шега. Въпреки че беше трогнат, му олекна, че Дъдли явно е изчерпал способността си да дава воля на своите чувства. Той отвори един-два пъти уста, изчерви се до мораво и потъна в мълчание.
Леля Петуния се разрева. Хестия Джоунс я погледна с одобрение, изместено от възмущение, когато лелята изтича и прегърна не Хари, а Дъдли.
— Б-б-беше толкова мил, Дъденце… — изхлипа тя върху огромните му гърди. — Толкова прелестен, когато каза „Благодаря ти“…
— Но той изобщо не е казвал това! — възнегодува Хестия. — Каза само, че според него Хари не е загуба на пространство!
— Да, от устата на Дъдли обаче това е равнозначно на „обичам те“ — уточни Хари, разкъсван между раздразнението и желанието да прихне, понеже леля Петуния продължаваше да се притиска до Дъдли, сякаш току-що е спасил Хари от горяща сграда.
— Тръгваме ли или не? — кресна вуйчо Върнън, след като се появи за пореден път на вратата на всекидневната. — Мислех, че времето ни притиска.
— Да… да, тръгваме — увери го Дедалус Дигъл, който бе наблюдавал с развеселен вид размяната на тези реплики и сега явно се опомни. — Наистина трябва да потегляме. Хари…
Той пристъпи леко напред и след като стисна между дланите си ръката на момчето, я разклати.
— Успех! Надявам се да се срещнем отново. Светът на магьосниците се уповава на теб.
— О — рече Хари, — добре… Благодаря!
— Сбогом, Хари! — Хестия също се ръкува с него. — Мислено сме с теб.
— Дано всичко мине добре — отвърна момчето и стрелна с очи леля Петуния и Дъдли.
— О, сигурен съм, че накрая ще станем първи приятели — изтананика весело Дигъл и след като размаха цилиндъра, излезе от стаята.
Хестия го последва.
Дъдли се дръпна леко от хватката на майка си и тръгна към Хари, който едва се сдържа да не го заплаши с магия. После Дъдли протегна голяма розова ръка.
— Леле, Дъдли — рече Хари под съпровода на възобновените хлипове на леля Петуния, — да не би дименторите да са ти вдъхнали друга душа?!
— Не знам — промърмори братовчед му. — До скоро, Хари.
— Да… — провлачи Хари и подаде ръка. — Може би. И умната, Ди Грамадата.
Дъдли насмалко да се усмихне, после тромаво излезе от стаята. Хари чу тежките му стъпки по посипаната с чакъл алея, след това се затръшна врата на автомобил.
Щом чу звука, леля Петуния, която беше заровила лице в носната си кърпа, се огледа. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Побърза да пъхне кърпата в джоба си и каза:
— Е… довиждане.
После, без да го поглежда, се отправи към вратата.
— Довиждане — отвърна той.
Леля му спря и се обърна. За миг Хари изпита изключително странното чувство, че тя иска да му каже нещо: погледна го разтреперана и понечи да отвори уста, после обаче само леко поклати глава и изхвърча от стаята, за да догони мъжа си и сина си.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
СЕДМИНАТА ПОТЪРОВЦИ
Хари изтича горе в стаята си и застана на прозореца точно навреме, за да види как колата на семейство Дърсли отпрашва по алеята и после по пътя. Цилиндърът на Дедалус стърчеше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на „Привит Драйв“ автомобилът зави надясно и прозорците му за миг припламнаха в алено от вече залязващото слънце, после се скриха от поглед.
Хари взе кафеза на Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата, огледа още веднъж необичайно подредената си стая, заслиза тромаво обратно към антрето и сам остави до стълбите нещата си. Вече се мръкваше бързо и във вечерната светлина антрето се изпълваше със здрач. Хари се почувства много странно, докато стоеше там в тишината: знаеше, че напуска къщата завинаги. Преди много време, когато тримата Дърсли го оставяха сам и отиваха да се забавляват, часовете на усамотение му се бяха стрували невероятна наслада: той спираше само колкото да си вземе нещо вкусно от хладилника и после се втурваше към горния етаж, за да играе на компютъра на Дърсли или да пусне телевизора и да превключва на воля програмите. При спомена за онова време усети странна празнота — сякаш си спомняше за по-малък брат, когото е загубил.