— Не искаш ли да огледаш къщата за последно? — попита той Хедуиг, която още се цупеше с глава под крилото. — Никога вече няма да дойдем тук. Не искаш ли да си спомниш доброто старо време? Погледни например тази изтривалка. Какви спомени!… Дъдли повърна върху нея, след като го спасих от дименторите… Оказва се, че все пак ми е благодарен, представяш ли си?… И миналото лято Дъмбълдор влезе през същата входна врата…
За миг Хари изгуби нишката на мисълта си, после застана с гръб към входната врата.
— А тук, отдолу, Хедуиг… — Той дръпна вратата под стълбите и я отвори. — Навремето спях тук! Ти тогава не си ме познавала… леле, бях забравил колко е тясно…
Хари огледа струпаните обувки и чадъри и си спомни как всяка сутрин, когато се будеше, виждаше стълбището отдолу и то често беше украсено с един-два паяка. В ония дни не знаеше изобщо кой е всъщност, още не беше научил как са загинали родителите му и защо с него често стават такива странни неща. Но още помнеше сънищата, които го преследваха дори по онова време: объркани видения с проблеснала като светкавица зелена светлина и веднъж дори с летящ мотоциклет — когато разказа съня на вуйчо Върнън, той едва не блъсна колата…
Някъде наблизо внезапно екна оглушителен тътен. Хари рязко се изправи и си удари темето в ниската горна рамка на вратата. Поспря колкото да употреби някои от най-цветистите ругатни на вуйчо Върнън, после отиде със залитане в кухнята и както се държеше за главата, се взря през прозореца в градината отзад.
Мракът сякаш се беше надиплил, самият въздух потрепери. После един по един изникнаха силуети, освободени от хамелеонизиращата магия. Над всички се извисяваше Хагрид, който беше с каска и предпазни очила и беше яхнал, огромен мотоциклет с черен кош отстрани. Хората около него слизаха от метли, а двама — от скелетоподобни черни крилати коне.
Хари отвори задната врата и се втурна към тях. Всички нададоха възгласи, Хърмаяни обви ръце около него, Рон го потупа по гърба, а Хагрид каза:
— Добре ли си, а, Хари? Готов ли си за път?
— Иска ли питане! — грейна той. — Но не очаквах, че ще дойдат толкова много хора!
— Промяна в плана — изръмжа Лудоокия, който носеше две огромни издути торби, а магическото му око се въртеше с шеметна бързина и оглеждаше ту притъмнялото небе, ту къщата, ту градината. — Хайде първо да влезем вътре и там ще ти обясним всичко.
Хари заведе всички обратно в кухнята, където със смях и весело бъбрене насядаха по столовете и по лъснатите до блясък работни плотове на леля Петуния или се облегнаха на безупречно чистите й електроуреди — Рон, висок и слаб, Хърмаяни с буйна коса, сплетена на плитка, Фред и Джордж с еднакви дяволити усмивки, дългокосият Бил, целият в белези, господин Уизли с добродушно лице, пооплешивял и с леко изкривени очила, Лудоокия, кален в много битки, еднокрак, с яркосиньо магическо око, което се въртеше шеметно в очната ябълка, Тонкс с къса коса в любимия й оттенък на яркорозовото, Лупин, с попрошарена коса и повече бръчки, Фльор, стройна и красива с дълга сребристоруса коса, Кингзли с гола глава, чернокож и широкоплещест, Хагрид с чорлава коса и брада, леко сгърбен, за да не си удари главата в тавана, и Мъндънгус Флечър, дребен и мръсен, със засрамен вид, сплъстена коса и подпухнали очи, с които приличаше на куче от породата басет. При тази гледка сърцето на Хари сякаш се преизпълни и се нажежи: той чувстваше огромна обич към всички тях, дори към Мъндънгус, когото при последната им среща се бе опитал да удуши.
— Мислех си, Кингзли, че си поел охраната на мъгълския министър-председател — провикна се той през стаята.
— Една вечер ще мине и без мен — каза Кингзли. — Ти си по-важен.
— Познай, Хари, какво се случи! — възкликна Тонкс, както беше кацнала върху пералнята, и размърда пръстите на лявата си ръка — там блещукаше пръстен.
— Омъжила си се? — ахна Хари и премести поглед от нея към Лупин.
— Жалко че не можа да дойдеш и ти, направихме го в съвсем тесен кръг.
— Страхотно, чест…
— Добре, добре, по-късно ще имаме време да си разкажем на спокойствие какво ново-старо! — ревна Муди, за да надвика врявата, и в кухнята се възцари тишина. Той свали торбите в краката си и се извърна към Хари: — Дедалус сигурно ти е споменал, че се наложи да се откажем от план А. Пиус Тикнес се престарава и ни създава големи ядове. Обявил е, че на затвор ще бъде осъден всеки, който се опита да свърже тази къща тук с пудролиниите, да сложи летекод или да се магипортира от и към нея. Това било в името на твоята сигурност, за да не можел Ти-знаеш-кой да се добере до теб. Напълно безсмислено, защото заклинанието на майка ти вече го е направило. Всъщност той на практика ти пречи да се измъкнеш безопасно оттук. Вторият проблем — още не си пълнолетен, което означава, че носиш Следата.