— Значи вече си ми снаха — каза Пърси, докато се ръкуваше с Фльор, после те забързаха заедно с Бил, Фред и Джордж към стълбата.
— Джини! — ревна госпожа Уизли.
Под прикритието на сдобряването Джини се опитваше също да се промъкне горе.
— Какво ще кажеш, Моли — намеси се Лупин, — Джини да остане тук, така поне ще бъде на мястото на действието и ще знае какво става, но няма да бъде в епицентъра на битката.
— Аз…
— Разумно предложение — отсече твърдо господин Уизли. — Но ще стоиш в Стаята, чу ли, Джини?
На нея това явно не й харесваше особено, ала след необичайно строгия поглед на баща си тя само кимна. Господин и госпожа Уизли също се отправиха заедно с Лупин към стълбището.
— Къде е Рон? — попита Хари. — Къде е Хърмаяни?
— Сигурно вече са в Голямата зала — извика през рамо господин Уизли.
— Не съм ги видял да минават покрай мен — рече Хари.
— Споменаха нещо за някаква тоалетна — намеси се Джини, — малко след като ти излезе.
— Тоалетна ли?
Хари прекоси помещението, отиде при отворената врата, която извеждаше от Нужната стая, и надзърна в банята с тоалетна отзад. Беше празна.
— Сигурна ли си, че казаха това…
Ала точно тогава в белега го прониза остра болка и Нужната стая изчезна: той гледаше през високата порта от ковано желязо с крилати глигани върху колоните от двете страни, гледаше през тъмния парк към окъпания в светлини замък. Наджини се беше увила около раменете му. Той беше обсебен от студеното жестоко чувство за целеустременост — предвестник на убийството.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА
БИТКАТА ЗА „ХОГУОРТС“
Омагьосаният таван в Голямата зала беше тъмен и обсипан със звезди, а отдолу на четирите дълги маси на отделните домове седяха чорлави ученици, някои в пътнически наметала, други по халати. Тук-там проблясваха перленобелите силуети на училищните духове бродници. Всички очи, живи и мъртви, бяха вперени в професор Макгонъгол, която говореше от подиума в горния край на залата. Зад нея стояха останалите учители, включително златистият кентавър Фирензи, и членовете на Ордена на феникса, дошли да се бият.
— Евакуацията ще се ръководи от господин Филч и Мадам Помфри. Префекти, щом ви кажа, ще строите домовете си и ще отведете подопечните си на мястото за евакуация.
Много от учениците бяха вцепенени. Но докато Хари се промъкваше покрай стените и се взираше в масата на грифиндорци с надеждата да види Рон и Хърмаяни, Ърни Макмилан стана от масата на хафълпафци и изкрещя:
— Ами ако искаме да останем и да се сражаваме?
Тук-там се чуха ръкопляскания.
— Пълнолетните могат да останат.
— А вещите ни? — извика едно момиче от масата на „Рейвънклоу“. — Куфарите, совите?
— Нямаме време да си стягаме багажа — отговори професор Макгонъгол. — Важното е да ви изведем живи и здрави оттук.
— Къде е професор Снейп? — провикна се едно момиче от масата на слидеринци.
— Той, както се казва, офейка — обясни професор Макгонъгол и грифиндорци, хафълпафци и рейвънклоувци нададоха мощен весел смях.
Хари продължи да се придвижва през залата покрай масата на „Грифиндор“ — търсеше с поглед Рон и Хърмаяни. Докато минаваше, към него се извръщаха лица и се чуваше оживено шушукане.
— Вече сме направили защитни магии на замъка — съобщи професор Макгонъгол, — но те едва ли ще издържат дълго, ако не ги подсилим. Затова ще ви помоля да се придвижвате бързо и спокойно и да изпълнявате указанията на префектите…
Последните й думи обаче бяха заглушени от друг глас, проехтял в залата. Беше висок, студен и ясен: не можеше да се определи откъде идва — сякаш се просмукваше от самите стени. Подобно на чудовището, което навремето беше командвал, гласът като че ли беше спал векове, за да се пробуди сега.
— Знам, че се готвите за битка. — Някои от учениците се разпищяха, други се вкопчиха един в друг и с ужас започнаха да се озъртат, за да видят откъде идва гласът. — Усилията ви са напразни. Не можете да се сражавате с мен. Аз не искам да ви убивам. Много уважавам учителите в „Хогуортс“. Не искам да проливам кръвта на магьосници.
В залата се беше възцарила тишина, тишина, която притиска тъпанчетата и сякаш е прекалено мощна да се побере между стените.
— Предайте ми Хари Потър — каза гласът на Волдемор — и никой няма да пострада. Предайте ми Хари Потър и аз ще оставя училището непокътнато. Предайте ми Хари Потър и ще бъдете възнаградени. Чакам до полунощ.
Тишината ги погълна отново. Всички глави се извърнаха, всички очи бяха намерили Хари, за да го приковат в блясъка на хиляди невидими проблясъци. После от масата на слидеринци стана някой и Хари позна Панси Паркинсън, която вдигна разтреперана ръка и изпищя: