Хари не знаеше как е успял да спечели доверието й, а и не попита: просто заслуша много внимателно, когато жената продължи:
— Ако се вярва на хората, майка ми така и не е признала, че диадемата е изчезнала, и се е преструвала, че е у нея. Премълчала е, че я е изгубила, премълчала е и ужасното ми предателство, не е споделила дори с другите основатели на „Хогуортс“. После била покосена от неизлечима болест. Въпреки коварството ми отчаяно искала да ме види още веднъж. Пратила да ме търси един човек, който отдавна ме обичаше, макар че аз отклонявах най-категорично ухажването му. Знаела, че той няма да се успокои, докато не ме открие.
Хари зачака. Жената си пое дълбоко въздух и отметна глава.
— И той ме намери в гората, където се бях скрила. Отказах да се върна с него и тогава баронът прибягна до насилие. Винаги си е бил сприхав. Вбеси се от отказа ми, ревнуваше, че съм свободна, и ме прониза.
— Баронът? Онзи…
— Да, Кървавия барон — потвърди Сивата дама и отметна наметалото си, за да му покаже тъмната рана на белите си гърди. — Щом видя какво е направил, изпита угризения на съвестта. Издърпа оръжието, което ми беше отнело живота, и се самоуби с него. Оттогава минаха доста векове, но той още носи веригите — като знак на покаяние… както е и редно — добави тя горчиво.
— А… а диадемата?
— Тя остана там, където я скрих, щом чух, че баронът се приближава през гората. Пъхнах я в едно изкорубено дърво.
— В изкорубено дърво ли? — повтори Хари. — Какво дърво? Къде?
— В една гора в Албания. Усамотено място, за което мислех, че се намира много далеч, извън обсега на майка ми.
— Албания… — повтори Хари. От объркването му като по чудо изникнаха трезви мисли и той проумя защо Сивата дама му казва неща, които е премълчала пред Дъмбълдор и Флитуик. — Вече си разказала на някого всичко това, нали? На друг ученик.
Жената затвори очи и кимна.
— Нямах… представа… той… ме ласкаеше. Струваше ми се, че… че ме разбира… и ми съчувства…
„Да — помисли си Хари, — Том Риддъл със сигурност е разбирал Хелена Рейвънклоу в желанието й да притежава красиви реликви, на които не е имала право.“
— Е, ти не си първата, от които Риддъл е откопчвал нещо — промърмори Хари. — Стига да иска, той може да бъде и много очарователен…
Значи така — Волдемор беше успял да узнае с хитрост от Сивата дама къде точно се намира диадемата. Беше отишъл до далечната гора и беше взел украшението от скривалището вероятно веднага щом е завършил „Хогуортс“, още преди да започне работа в „Боргин и Бъркс“.
И дали точно тази далечна албанска гора не се е сторила на Волдемор чудесно убежище много по-късно, когато той е имал нужда от място, където да се усамоти, необезпокояван от никого, в продължение на цели десет години?
Но след като се е превърнала в неговия безценен хоркрукс, диадемата не е била оставена в онова най-обикновено дърво… не, тайно е била върната в истинския си дом и Волдемор я е оставим там…
— Вечерта, когато е дошъл да иска работа! — довърши на глас мисълта си Хари.
— Моля?
— Скрил е диадемата в замъка същата вечер, когато е поискал от Дъмбълдор да му разреши да преподава! — каза Хари. Това, че го изрича на глас, му помогна да го осмисли. — Сигурно я е пъхнал някъде, докато се е качвал или е слизал от кабинета на Дъмбълдор! Но пак си е струвало да се опита да получи работата — така е щял да има възможност да отмъкне и меча на Грифиндор… Благодаря ти, много ти благодаря!
Хари остави Сивата дама да се рее, съвсем стъписана. Докато заобикаляше ъгъла, за да се върне във входната зала, погледна часовника си. До полунощ оставаха пет минути и макар че Хари вече знаеше какво представлява последният хоркрукс, той дори не се беше доближил до откриването му…
Поколения ученици не бяха успели да намерят диадемата, което навеждаше на мисълта, че тя не е в кулата „Рейвънклоу“… Но в такъв случай къде да я търси? Какво скривалище беше открил Том Риддъл в замъка „Хогуортс“, което според него никой нямаше да намери?
Потънал в отчаяни догадки, Хари зави зад ъгъла и едва беше направил няколко крачки по следващия коридор, когато прозорецът вляво се отвори със страшен оглушителен трясък. Той отскочи встрани точно когато през разбитото стъкло влетя грамадно туловище, което се удари в стената отсреща. От новопристигналия се откопчи нещо голямо и рошаво, което изхриптя и се метна към Хари.
— Хагрид! — ревна той, като се опита да се отскубне от вниманието на огромната хрътка Фанг, която се беше покатерила на ходилата му. — Ама какво…
— Хари, тука си! Тука си!