— Чудна нощ, само за бой! — провикна се Фред, когато замъкът се разтресе отново, а Хари мина на бегом покрай тях, в същата степен вдъхновен и ужасѐн.
Завтече се по поредния коридор — там беше пълно със сови, а Госпожа Норис съскаше и се опитваше да ги фрасне с лапи, явно за да се върнат където им е мястото…
— Потър! — Насочил магическата си пръчка, Абърфорт Дъмбълдор беше препречил коридора отпред. — През кръчмата ми на върволица минават стотици ученици!
— Знам, евакуираме ги — обясни Хари. — Волдемор…
— Ще нападне, защото те не те предадоха — продължи вместо него Абърфорт, — не съм глух, цял Хогсмийд го чу. И толкова ли не хрумна на никого да вземете няколко слидеринци за заложници? Сред онези, които пращате на безопасно място, има деца на смъртожадни. Нямаше ли да е малко по-умно да ги задържите тук?
— Това не би спряло Волдемор — отвърна Хари, — а и брат ви не би го направил никога.
Абърфорт изсумтя и забърза в обратната посока.
Брат ви не би го направил никога… Е, това си е истина, помисли Хари: Дъмбълдор, който толкова дълго беше защитавал Снейп, за нищо на света не би държал за заложници ученици…
После Хари отново хукна, заобиколи последния ъгъл и с вик на облекчение, но и на гняв пресрещна Рон и Хърмаяни: двамата се бяха натоварили с някакви големи извити мръсни жълти чудесии, освен това Рон стискаше под мишница и метла.
— Къде бяхте, да ви вземат мътните? — изкрещя Хари.
— В Стаята на тайните — обясни Рон.
— В Стаята… Какво? — ахна Хари и се закова с олюляване пред тях.
— Хрумна му на Рон, на Рон! — каза задъхана Хърмаяни. — Блестящо, нали? След като ти тръгна, му казах — дори и да намерим другия, как ще го унищожим? Още не сме обезвредили чашата! И точно тогава на Рон му хрумна! Базилискът!
— Какво, да му се не…
— Нещо, с което да унищожим хоркруксите — отвърна простичко Рон.
Хари сведе очи към нещата, които Рон и Хърмаяни стискаха в ръце: огромни извити зъби, които явно бяха изтръгнати от черепа на мъртвия базилиск.
— Но как сте проникнали там? — попита Хари, като премести поглед от зъбите към Рон. — Трябва да знаете змийски!
— Той знае — пошушна Хърмаяни. — Покажи му, Рон!
Рон издаде ужасен съскащ звук като от душене.
— Точно така ти отвори капачето на медальона — смънка той, сякаш се извиняваше. — Наложи се да опитвам няколко пъти, докато налучкам как е правилно, но накрая все пак влязохме — сви Рон скромно рамене.
— Беше невероятен! — рече Хърмаяни. — Направо невероятен.
— Е, и… — Хари се опитваше да не губи нишката. — Е, и…
— И ние унищожихме още един хоркрукс — отговори Рон и извади от якето си останките от чашата на Хафълпаф. — Хърмаяни я прониза. Реших, че е редно тя да го направи. Не беше имала това удоволствие.
— Гениално! — извика Хари.
— А, дребна работа — отвърна Рон, но изглеждаше твърде доволен от себе си. — А при теб какво ново?
Точно когато го каза, някъде горе екна взрив: и тримата извърнаха очи към тавана, от който се посипа прах, и чуха в далечината писък.
— Знам как изглежда диадемата, знам и къде е — заговори бързо Хари. — Той я е скрил точно там, където и аз скрих стария учебник по отвари и където всички от векове крият разни неща. Въобразявал си е, че е единственият, който е намерил това място. Да вървим!
Докато стените се тресяха, Хари заведе другите двама през скрития вход на стълбището за Нужната стая. Вътре бяха само три жени: Джини, Тонкс и възрастна магьосница с проядена от молците шапка — Хари позна веднага бабата на Невил.
— А, Потър! — рече тя отсечено, сякаш го е чакала. — Ти можеш да ни кажеш какво става.
— Всичко наред ли е? — попитаха в един глас Джини и Тонкс.
— Поне доколкото знаем… — отговори Хари. — Още ли има хора в прохода за „Свинската глава“?
Знаеше, че докато има хора, които използват Нужната стая, тя няма да може да се преобрази.
— Аз бях последната, която мина по него — отвърна госпожа Лонгботъм. — Запечатах го, реших, че е неразумно да го държим отворен, при положение че Абърфорт вече не е в кръчмата. Видяхте ли някъде моя внук?
— Той се сражава — каза Хари.
— Естествено! — гордо рече старата дама. — Извинете, но трябва да отида да му помагам.
И тя с изненадваща бързина заситни към каменните стъпала.
Хари погледна Тонкс.
— Мислех, че си при Теди у майка си.
— Не знаех какво става и не издържах… — Тонкс явно се измъчваше. — Майка ми ще се грижи за него… видяхте ли някъде Ремус?