— Смяташе да изведе една от бойните групи в парка…
Без да казва и дума повече, Тонкс изхвърча от помещението.
— Извинявай, Джини — подхвана Хари, — но за малко трябва да излезеш и ти. После може да се върнеш.
Джини страшно се зарадва, че ще се махне от убежището.
— После може да се върнеш! — извика Хари след нея, когато тя се завтече след Тонкс към стълбището. — Трябва да се върнеш!
— Я чакайте! — каза рязко Рон. — Забравихме!
— Кого? — попита Хърмаяни.
— Домашните духчета, всички те сигурно са долу в кухнята, нали?
— Предлагаш да ги включим в сражението ли? — рече Хари.
— А, не — угрижено възрази Рон. — Предлагам да им кажем да се изнесат оттам. Не искаме още Добиевци, нали? Не можем да им заповядаме да умрат за нас…
Екна трясък: базилисковите зъби западаха от ръцете на Хърмаяни. Тя изтича при Рон и обви ръце около врата му, после горещо го целуна по устните. Рон хвърли зъбите и метлата, които държеше, и откликна с такова въодушевление, че вдигна Хърмаяни във въздуха.
— Сега ли намерихте? — попита плахо Хари и когато не се случи нищо, освен че Рон и Хърмаяни се вкопчиха един в друг още по-здраво и залитнаха на място, той повиши тон: — Ей! Тук се води война!
Двамата се отдръпнаха, без да се пускат.
— Знам, мой човек — каза Рон, но изглеждаше така, сякаш са го ударили с блъджър по темето. — Сега или никога, нали?
— Стига си се лигавил! Ами хоркруксът? — изкрещя Хари. — Не мислите ли, че може… да поотложите, докато намерим диадемата?
— Да… прав си… извинявай… — каза Рон и двамата с Хърмаяни поруменели се заеха да събират зъбите.
Когато тримата отново излязоха в коридора горе, стана ясно, че за минутите, които са прекарали в Нужната стая, положението в замъка рязко се е влошило: стените и таваните се тресяха по-силно от всякога, във въздуха се носеше прах, а Хари видя през най-близкия прозорец зелени и червени светлини, проблясващи съвсем близо до подножието на замъка, и разбра, че смъртожадните всеки момент ще проникнат вътре. Погледна надолу и зърна великана Гроп, който криволичеше, размахваше нещо, май едно от грозилищата от водоливниците, изтръгнато от покрива, и ревеше недоволно.
— Дано стъпче някои — каза Рон, когато някъде съвсем наблизо екнаха нови писъци.
— Само да не са от нашите! — каза глас: Хари се обърна и видя Джини и Тонкс, двете стояха с магически пръчки, насочени към съседния прозорец, от който липсваха няколко стъкла.
Докато Хари гледаше, Джини успя да се прицели добре и да запрати заклинание по една от групичките сражаващи се долу.
— Браво, момиче! — ревна някой, който тичаше през прахоляка към тях, и Хари отново видя Абърфорт, който водеше с развята побеляла коса няколко ученици. — Както е тръгнало, май ще превземат северните бойници, довели са техни си великани.
— Видя ли някъде Ремус? — провикна се след него Тонкс.
— Дуелираше се с Долохов — изкрещя Абърфорт, — оттогава не съм го виждал!
— Тонкс — каза Джини, — Тонкс, сигурна съм, че той е добре…
Тонкс обаче беше хукнала през прахоляка след Абърфорт. Джини се обърна безпомощно към Хари, Рон и Хърмаяни.
— Не се притеснявай за тях — каза Хари, макар да съзнаваше, че това са празни думи. — Връщаме се след малко, Джини, просто не се забърквай където не ти е работа и се пази… Хайде! — подкани той Рон и Хърмаяни и тримата тичешком стигнаха при плътната стена, зад която Нужната стая чакаше, за да изпълни желанието на следващия, който влезе в нея.
„Трябва ми мястото, където е скрито всичко“ — замоли наум Хари и на третия път, когато притичаха покрай стената, вратата се появи.
Тътенът на ожесточената битка утихна още щом прекрачиха прага и затвориха след себе си вратата: всичко потъна в тишина. Бяха в помещение с размерите на катедрала и с вид на град: извисилите се стени бяха направени от предмети, скрити от хиляди ученици, които отдавна бяха напуснали училището.
— Изобщо ли не е допускал, че някой ще проникне тук? — попита Рон и гласът му прокънтя в тишината.
— Въобразявал си е, че само той може да влезе — отговори Хари. — Не му провървя, миналата година и на мен ми се наложи да скрия нещо… елате — добави, — мисля, че е някъде там…
Подмина препарирания трол и вълшебния изчезващ сандък, който предишната година Малфой беше поправил с такива ужасни последици, после се подвоуми и погледна в двете посоки на пътеките между вехториите: не помнеше накъде трябва да тръгне…
— Акцио диадема! — извика отчаяна Хърмаяни, но към тях във въздуха не политна нищо.
Точно както и трезорът в „Гринготс“, стаята явно нямаше да разкрие толкова лесно потулените в нея вещи.