На сантиметри от Хари се стрелна струя алена светлина: Хърмаяни беше притичала иззад ъгъла и беше запратила зашеметяващо заклинание право към главата на Краб, но то не го повали, защото Малфой го дръпна.
— Я, мътнородата! Авада Кедавра!
Хари видя как Хърмаяни се хвърля встрани и яростта, задето Краб се е прицелил да убива, заличи всичко друго в съзнанието му. Той запрати по него зашеметяващо заклинание — Краб залитна и изби от ръката на Малфой пръчката, която се търкулна и се скри под планината натрошени мебели и кашони.
— Не го убивайте! НЕ ГО УБИВАЙТЕ! — ревна Малфой към Краб и Гойл, понеже и двамата се бяха прицелили в Хари: за стотна от секундата те се поколебаха и това беше всичко, от което Хари се нуждаеше.
— Експелиармус!
Пръчката на Гойл отхвърча от ръката му и хлътна в камарата предмети отстрани, Гойл пък подрипна глупаво на едно място, като се опита да улови своята, Малфой отскочи, за да е извън обсега на второто зашеметяващо заклинание на Хърмаяни, а Рон се появи внезапно в дъното на пътеката и запрати по Краб проклятие за пълно тяловкочанясване, което се размина с него на сантиметри.
Краб се завъртя рязко кръгом и отново кресна:
— Авада Кедавра!
Рон рязко отскочи и се скри, за да се изплъзне от струята зелена светлина. Останал без пръчка, Малфой се сниши зад трикрак дрешник, а Хърмаяни се спусна към тях, като пътем улучи Гойл със зашеметяващо заклинание.
— Някъде тук е! — изкрещя й Хари и засочи купчината вехтории, сред които беше паднала тиарата. — Потърси я, а аз ще отида да помогна на Р…
— ХАРИ! — викна тя.
Той беше предупреден от тътен някъде отзад, който се засилваше. Обърна се и видя, че Рон и Краб тичат колкото им крака държат по пътеката към тях.
— Горещо ли го предпочитате, отрепки такива? — ревна Краб, както бягаше.
Той обаче явно нямаше власт над онова, което беше направил. Гонеха ги пламъци с неестествени размери, които лижеха отстрани стените от вехтории и от допира им те рухваха и се превръщаха в сажди.
— Агуаменти! — изкрещя Хари, ала струята вода, бликнала от върха на магическата му пръчка, се изпари във въздуха.
— БЯГАЙТЕ!
Малфой сграбчи зашеметения с магия Гойл и го затегли, Краб, който сега изглеждаше ужасѐн, търти да бяга преди всички, Хари, Рон и Хърмаяни се втурнаха след него, а огънят продължи да ги преследва. Това не беше какъв да е огън: Краб явно беше пратил проклятие, за което Хари не знаеше, и когато те завиха зад ъгъла, пламъците ги подгониха като живи, чувстващи същества, решили на всяка цена да ги погубят. После огънят се преобрази, превърна се в огромна глутница разлютени зверове: извисиха се пламтящи змии, химери и змейове, които се снишиха и пак се издигнаха, а трупалите се със столетия вехтории, с които те се хранеха, бяха отхвърлени във въздуха и се устремиха към зъбатите им пасти над краката с хищни нокти, за да бъдат погълнати от пъкъла.
Малфой, Краб и Гойл изчезнаха от поглед, а Хари, Рон и Хърмаяни се заковаха на място, обкръжени от свирепите огнени чудовища, които стесняваха все повече и повече обръча, размахваха лапи, рога и опашки, а жегата наоколо ги беше притиснала като плътна стена.
— Какво ще правим сега? — разпищя се Хърмаяни така, че се чу над оглушителния тътен на огъня. — Какво ще правим сега?
— Дръж!
Хари грабна от най-близката купчина вехтории две тежки на вид метли и хвърли едната на Рон, който притегли Хърмаяни зад себе си. Хари преметна крак през втората, после се оттласнаха с все сила от пода и се извисиха във въздуха, като избегнаха на сантиметри твърдия клюн на огнена граблива птица, който изтрака подире им. Пушекът и жегата ги обгръщаха отвсякъде: долу прокълнатият огън поглъщаше укритото от поколения преследвани ученици, гузните плодове на хиляди забранени експерименти, тайните на безброй души, потърсили убежище в стаята. Хари не виждаше никъде и следа от Малфой, Краб и Гойл, кръжеше възможно най-ниско, доколкото се осмеляваше, над стръвните огнени страшилища и се опитваше да ги открие, долу обаче нямаше нищо друго, освен пламъци… Каква ужасна смърт!… Хари никога не беше пожелавал това…
— Хари, да се махаме оттук, да се махаме оттук! — ревна Рон, въпреки че от черния пушек вратата не се виждаше.
Точно тогава Хари чу тих жален човешки писък, дошъл някъде от ужасната суматоха и трясъка на всепоглъщащия огън.
— Прекалено… прекалено опасно е! — извика Рон, но Хари продължи да кръжи във въздуха.
Очилата го предпазваха поне малко от дима и той се взираше в огнената буря долу с надеждата да открие някакъв признак на живот, крайник или лице, които още да не са овъглени като дърво…