И ги видя: Малфой беше обхванал с ръце Гойл, който беше в безсъзнание, двамата се бяха закрепили върху клатушкаща се кула от овъглени чинове, и Хари се устреми надолу към тях. Малфой забеляза, че се приближава, и вдигна ръка, но още докато я хващаше, Хари разбра, че е безполезно: Гойл беше прекалено тежък, а потната длан на Малфой веднага се изплъзна…
— АКО ЗАРАДИ ТЯХ УМРЕМ, ЩЕ ТЕ УБИЯ, ХАРИ! — ревна отнякъде гласът на Рон и точно когато върху тях връхлетя огромна пламтяща химера, Рон и Хърмаяни изтеглиха Гойл на метлата си и като се въртяха и кръжаха, се извисиха отново във въздуха, а Малфой се покатери зад Хари.
— Вратата, към вратата, към вратата! — изпищя той в ухото му и след като набра скорост, Хари политна след Рон, Хърмаяни и Гойл през кълбетата черен пушек, като едва си поемаше въздух: малкото предмети наоколо, които все още не бяха обгорени от всепоглъщащите пламъци, се разхвърчаха във въздуха, запратени високо от тържествуващите твари на прокълнатия огън: чаши и щитове, проблясваща огърлица и стара, потъмняла от времето тиара…
— Какво правиш, какво правиш? Вратата е натам! — изпищя Малфой, но Хари зави рязко и се гмурна надолу.
Диадемата падаше бавно, въртеше се и блещукаше, докато се снишаваше към зейналата паст на една змия, и точно тогава той я улови, надяна я на китката си…
Зави отново точно когато змията се спусна към него. Извиси се и се насочи право към мястото, където се надяваше да е отворената врата: Рон, Хърмаяни и Гойл бяха изчезнали, а Малфой пищеше и се беше вкопчил в Хари толкова здраво, че чак го заболя. После Хари видя през дима върху стената правоъгълно петно и зави с метлата към него — след мигове белите му дробове се напълниха с чист въздух и те се блъснаха в стената на коридора отвън.
Малфой падна от метлата и се просна по лице, както се давеше, кашляше и се опитваше да си поеме въздух. Хари се претърколи и седна: вратата на Нужната стая беше изчезнала, а Рон и Хърмаяни седяха запъхтени до Гойл, който още не беше дошъл в съзнание.
— К-краб… — пророни задавен Малфой веднага щом си възвърна дар словото. — К-краб…
— Мъртъв е — рязко каза Рон.
Възцари се тишина, чуваха се само запъхтяното им дишане и кашлянето. Точно тогава замъкът беше разлюлян от няколко невероятно силни труса и покрай тях профучаха цяла кавалкада призрачни силуети, които бяха яхнали коне, а главите им под мишниците пищяха кръвожадно. След като безглавата шайка отмина, Хари се изправи с усилие и се огледа: навсякъде наоколо бушуваше битка. Освен писъците на отстъпващите призраци той чу други викове. Заля го паника.
— Къде е Джини? — попита ненадейно. — Беше тук. Трябваше да се върне в Нужната стая.
— Майко мила, нима смяташ, че след онзи пожар още има такава стая? — попита Рон, докато се изправяше, разтърка гърди и се огледа наляво и надясно. — Дали да не се разделим и да я потърсим?
— Не — отсече Хърмаяни, която също стана на крака. Малфой и Гойл продължиха да лежат отчаяно на пода в коридора, и двамата бяха останали без магически пръчки. — Хайде да не се делим. Предлагам да вървим… какво е това на ръката ти, Хари?
— Моля? А, да…
Той издърпа диадемата от китката си и я вдигна. Още пареше и беше почерняла от саждите, но когато се взря по-внимателно, Хари успя да разчете думите, изсечени със ситни букви отгоре: Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?
От диадемата като че ли се процеждаше нещо като кръв, тъмно и катранесто. Най-неочаквано Хари усети как украшението силно се разтресе, после се строши в ръцете му и на него му се стори, че чува възможно най-тихия и най-далечен писък от болка, прокънтял не от парка на замъка, а от нещото, което току-що се беше разпаднало между пръстите му.
— Това сигурно беше Пъклоогън! — простена Хърмаяни, вперила очи в натрошените парчета.
— Моля?
— Пъклоогън… прокълнат огън… едно от веществата, които могат да разрушат хоркруксите, но лично аз за нищо на света не бих се осмелила да го използвам, много е опасен. Откъде ли Краб е разбрал как да…
— Сигурно от Алекто и Амик Кароу — мрачно отсъди Хари.
— Наистина жалко, че не е внимавал, когато са обяснявали как да го спре — каза Рон, чиято коса, както и косата на Хърмаяни, беше опърлена, а лицето му беше почерняло от саждите. — Ако не се беше опитал да ни убие всичките, сигурно щеше да ми е мъчно, че умря.
— Ама наистина ли не разбирате! — прошепна Хърмаяни. — Това означава, че веднъж да се доберем до змията, и…
Тя обаче замълча насред изречението, защото коридорът се огласи от писъци, викове и шумовете на битката, които трудно можеха да бъдат сбъркани. Хари се огледа и сърцето му се сви: в „Хогуортс“ бяха проникнали смъртожадни. Фред и Пърси се бяха върнали в коридора и се дуелираха с мъже с качулки и маски.