— Изтегляме се, незабавно!
Хари изтика пред себе си Хърмаяни заедно с Рон, после се наведе и сграбчи тялото на Фред под мишниците. Пърси разбра какво се опитва да направи той, пусна тялото и помогна на Хари: приведени ниско, за да избегнат проклятията, които летяха към тях от парка, двамата изнесоха Фред встрани, по-далеч от престрелката.
— Тук — каза Хари и те положиха тялото в ниша, където преди бяха стояли доспехи.
Не намери сили да гледа дълго лицето на Фред и след като се увери, че тялото е скрито добре, забърза да настигне Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, ала в дъното на коридора, който сега беше пълен с прах, сипеща се мазилка и отдавна паднали от прозорците стъкла, Хари видя много хора, които тичаха напред-назад, така и не разбра какви са — приятели или врагове. Той зави зад ъгъла, но Пърси ревна като бик:
— РОКУУД!
После се завтече към висок мъж, тръгнал да преследва двама ученици.
— Насам, Хари! — изпищя Хърмаяни.
Беше дръпнала Рон зад един гоблен. Двамата сякаш се бореха и за един налудничав миг Хари си помисли, че пак се прегръщат, после видя, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да не хукне след Пърси.
— Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!
— Искам да помогна… искам да убивам смъртожадни…
Лицето му беше сгърчено, нацапано с прах и дим, той трепереше от гняв и скръб.
— Единствени ние, Рон, можем да сложим край на това! Моля те… Рон… трябва да открием змията, трябва да я убием! — каза Хърмаяни.
Но Хари знаеше какво му е на Рон: и да тръгнеше да търси поредния хоркрукс, това нямаше да му донесе удовлетворението на възмездието, той също искаше да се сражава, да накаже хората, убили Фред, искаше и да намери останалите от семейство Уизли, и най-вече да види, да се увери, че Джини не е… Хари обаче не искаше да допусне тази мисъл в главата си…
— И ние ще се сражаваме — каза Хърмаяни. — Нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при змията! Но нека не забравяме какво сме длъжни да н-направим! Единствени ние можем да сложим край на това!
Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си прогорен ръкав — за да се успокои, поемаше големи глътки въздух, от които гърдите й се надигаха, после, без да пуска Рон, се извърна към Хари.
— Трябва да разбереш къде е Волдемор, защото той държи змията при себе си, нали? Хайде, Хари… надзърни в съзнанието му!
Защо ли трябваше да е толкова лесно? Защото вече няколко часа белегът му пареше от болка и настояваше да му покаже мислите на Волдемор ли? По волята на Хърмаяни Хари затвори очи и писъците, трясъците, всички дразнещи слуха шумове на битката в миг бяха заглушени и зазвучаха някъде далеч, сякаш той стоеше на много километри от тях…
Намираше се в средата на запусната, но странно позната стая с отлепени тапети по стените, всички прозорци без един бяха заковани. Звуците от щурма на замъка бяха приглушени и далечни. През единствения незакован прозорец се виждаха светлини, лумнали в далечината, там, където беше замъкът, в стаята обаче беше тъмно и единствената светлина идваше от самотно газениче.
Той въртеше магическата пръчка между пръстите си и я разглеждаше, а мислите му бяха насочени към Нужната стая в замъка, тайната стая, която единствен той беше открил, Нужната стая, както и Стаята на тайните, можеше да бъде намерена само от някой достатъчно умен, хитър и безкрайно любопитен… беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… въпреки че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала много по-далеч, отколкото беше очаквал някога… прекалено далеч…
— Господарю… — чу се отчаян и дрезгав глас.
Той се извърна: в най-тъмния ъгъл седеше Луциус Малфой, опърпан и все още със следите от наказанието, което беше понесъл след последното бягство на момчето. Едното му око и досега беше затворено и отекло.
— Господарю… умолявам ви… синът ми…
— Дори синът ти да е мъртъв, Луциус, аз нямам никаква вина. Той не се присъедини към мен като останалите слидеринци. Може би е решил да стане приятел на Хари Потър.
— Не… за нищо на света — пророни Малфой.
— Надявай се да не го е направил.
— Не… не ви ли е страх, господарю, че Потър може да умре, покосен от друга ръка, а не от вашата? — попита с разтреперан глас Малфой. — Прощавайте, но… но няма ли да е по-разумно да сложите край на битката, да отидете в замъка и сам да го… да го потърсите?
— Не се преструвай, Малфой. Искаш битката да спре, за да разбереш какво е станало със сина ти. Освен това не ми се налага да ходя да търся Потър. Преди да е свършила нощта той сам ще дойде при мен.
Волдемор отново сведе поглед към магическата пръчка между пръстите си. Тя го притесняваше… а всичко, което притесняваше Черния лорд, изискваше нещо да се промени…