— НЕДЕЙ! — ревна Рон и сграбчи за ръката Хърмаяни, докато тя насочваше магическата пръчка. — Зашеметиш ли го с магия, ще срути половината замък…
— ХАГЪР!
Иззад ъгъла на замъка изникна Гроп и чак сега Хари си даде сметка, че той всъщност си е великан дребосък. Грамадното чудовище, което се опитваше да смачка хората по горните етажи, се извърна и нададе рев. Каменните стъпала потрепериха, когато той тръгна тромаво към по-малкия си събрат, а кривата уста на Гроп се отвори, оголвайки жълти зъби колкото половин тухла, после двамата се нахвърлиха един на друг свирепо като лъвове.
— БЯГАЙТЕ! — ревна Хари.
Нощта се огласи от вцепеняващи викове и удари, докато великаните се бореха. Хари стисна ръката на Хърмаяни и я затегли по външните стълби към парка, а Рон се втурна подире им.
Хари не беше изгубил надежда, че ще намери Хагрид и ще го спаси, затова се затича бързо. Вече бяха преполовили пътя до гората, когато отново бяха принудени да спрат на място като заковани.
Въздухът наоколо беше станал леден: дъхът на Хари застина в гърдите му и се втвърди. В мрака се движеха силуети, въртящи се фигури сгъстена тъмнина, които с хриптене напредваха на огромен талаз към замъка…
Рон и Хърмаяни се приближиха до Хари, а звуците на битката отзад внезапно заглъхнаха и изчезнаха, защото в нощта се беше възцарила плътна тишина, каквато могат да донесат само дименторите…
— Хайде, Хари! — Гласът на Хърмаяни сякаш дойде от много далеч. — Покровители, Хари, хайде!
Той вдигна магическата си пръчка, но го плисна мрачна безнадеждност: Фред си беше отишъл, Хагрид със сигурност умираше, ако вече не беше мъртъв, колцина ли още лежаха мъртви, за които дори не подозираше… Сякаш душата му вече напускаше тялото…
— ХАЙДЕ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.
Към тях напредваха с плъзгане сто диментора, притеглени от отчаянието на Хари, което беше като обещание за празник…
Той видя как във въздуха се изстрелва сребърният териер на Рон, който примига-примига и угасна, видя как видрата на Хърмаяни се завърта и изчезва и пръчката затрепери в ръката му — Хари едва ли не бленуваше за забвението, което щеше да го обгърне всеки момент, за обещанието за небитие, където няма чувства…
Точно тогава покрай главите на Хари, Рон и Хърмаяни се извисиха сребърен заек, глиган и лисица, а дименторите се дръпнаха от приближаващите се създания. От мрака бяха излезли още трима души — Луна, Ърни и Шиймъс застанаха до Хари, Рон и Хърмаяни с вдигнати магически пръчки, които бяха повикали техните покровители.
— Няма страшно — рече насърчително Луна, сякаш отново бяха в Нужната стая и просто се упражняваха за Войнството на Дъмбълдор. — Няма страшно, Хари… хайде, мисли си за нещо, което те прави щастлив…
— Което ме прави щастлив? — повтори той с дрезгав глас.
— Всички още сме тук — прошепна му тя, — още се бием. Хайде де…
Блесна сребърна искра, после и трепкаща светлина, след това с най-голямото усилие, което Хари някога беше правил, от върха на магическата му пръчка се изстреля младият елен. Той препусна напред и сега вече дименторите наистина се пръснаха, а вечерта веднага стана мека, ала в ушите му отново екнаха звуците на сражението наоколо.
— Не знам как да ви благодаря — рече с разтреперан глас Рон, като се извърна към Луна, Ърни и Шиймъс, — току-що спасихте…
От мрака при гората с рев и земетръсен тътен изникна друг великан, който размахваше сопа, по-висока от човешки ръст.
— БЯГАЙТЕ! — за пореден път извика Хари, но другите вече се бяха пръснали и добре направиха, защото след миг грамадански крак се стовари точно където бяха стояли. Хари се огледа: Рон и Хърмаяни тичаха след него, ала другите трима бяха изчезнали и се бяха върнали в битката.
— Бързо да се махаме — изкрещя Рон, когато великанът пак замахна със сопата, ревът му огласи нощта и прокънтя чак до парка, където струите червена и зелена светлина продължаваха да озаряват мрака.
— Към Плашещата върба! — каза Хари. — Бързо!
Успя някак да загради съзнанието си, да вмести случилото се в тясно пространство, където сега не можеше да надзърне: мислите за Фред и Хагрид, ужасът му за всички, които обичаше и които бяха пръснати вътре и извън замъка, отстъпиха, защото тримата с Рон и Хърмаяни трябваше да бягат, трябваше да стигнат при змията и Волдемор, понеже това наистина беше единственият начин да сложат край…
Хари се завтече, почти повярвал, че може да изпревари самата смърт, без да обръща внимание на струите светлина, които летяха в мрака наоколо, на звука на езерото, което бушуваше като море, и на скърцането на Забранената гора, макар че нощта беше безветрена. Хукна бързо, както никога досега в живота си, през парка, който сякаш също се беше вдигнал на бунт, и скоро видя огромното дърво — върбата, която пазеше тайната в корените си с шибащи като камшици клони.