Запъхтян, Хари едва си поемаше въздух, когато намали темпото и заобиколи свистящите клони, за да намери чепа върху кората на старото дърво и да го накара да застине. Другите го настигнаха и Хърмаяни беше толкова задъхана, че не можеше да говори.
— Как… как ще проникнем в тунела? — попита запъхтян Рон. — Ако Крукшанкс… и сега… беше с нас… щях да видя къде…
— Крукшанкс ли? — възкликна Хърмаяни, после се хвана за гърдите и се преви одве. — Ти магьосник ли си или какво?
— Да де… добре…
Рон се огледа, сетне насочи магическата пръчка към една клонка на земята и каза:
— Уингардиум левиоза!
Клонката политна от земята, завъртя се във въздуха, сякаш понесена от поривист вятър, после се устреми шеметно право към ствола през зловещо поклащащите се клони на върбата. Удари се в място близо до корените и гънещото се дърво тутакси се укроти.
— Супер! — каза задъхана Хърмаяни.
— Я чакайте!
За стотна от секундата Хари се поколеба сред тътена и бумтежите на битката. Волдемор искаше от него да направи точно това, искаше той да отиде при него… Дали Хари не водеше Рон и Хърмаяни в капан?
После обаче действителността сякаш го похлупи, жестока и ясна: единственият начин да постигне нещо беше да убие змията, змията беше при Волдемор, а той пък беше в края на този тунел…
— Хари, идваме с теб, влизай де! — подкани Рон и го побутна напред.
Хари се промуши в тунела, скрит в корените на дървото. Беше много по-тесен от последния път, когато бяха влизали в него. Таванът беше нисък — и преди близо четири години се беше наложило да се наведат, за да минат, но сега можеха да се придвижват само с пълзене. Хари тръгна пръв със светеща магическа пръчка — очакваше всеки момент да се натъкне на прегради, но те не се появиха. Движеха се, без да продумват, и Хари не сваляше поглед от люшкащия се лъч светлина на пръчката, която силно стискаше в юмрук.
Най-сетне тунелът започна да се изкачва и Хари видя отпред ивица светлина. Хърмаяни го подръпна за глезена.
— Мантията невидимка! — прошепна тя. — Сложи я!
Той се пресегна назад и Хърмаяни пъхна в свободната му ръка намотания на вързоп хлъзгав плат. Хари го притегли с усилие върху себе си и промърмори:
— Нокс!
Така угаси светлината от магическата си пръчка и продължи да пълзи възможно най-тихо на четири крака, с изопнати нерви — очакваше всеки момент да бъде разкрит, да чуе студен ясен глас, да види блеснала зелена светлина.
Точно тогава долови гласове, които идваха от стаята отпред и бяха съвсем леко заглушени от нещо като стар кош, запречил отвора в края на тунела. Като не смееше дори да си поеме дъх, Хари припълзя точно при отвора и надзърна през тесния процеп между коша и стената.
Светлината в стаята беше съвсем мъждива, но Хари успя да различи Наджини, която се гънеше и се навиваше като подводен въртоп на сигурно място в обсипаната със звезди измагьосана сфера, рееща се сама из въздуха. Зърна края на масата и дългопръстеста бледа ръка, която си играеше с магическа пръчка. После заговори Снейп и сърцето на Хари трепна: Снейп беше само на сантиметри от мястото, където той се беше спотаил и подслушваше.
— Господарю, съпротивата им рухва…
— Да, рухва, но без твоя помощ — отбеляза с високия си ясен глас Волдемор. — Колкото и опитен да си като магьосник, Сивиръс, мисля, че сега вече е все едно дали участваш. Вече сме почти там… почти.
— Нека да намеря момчето. Нека да ви доведа Потър. Знам, че мога да го намеря, господарю. Умолявам ви!
Снейп мина край процепа и Хари се поотдръпна, без да сваля поглед от Наджини, после се запита дали има заклинание, с което да пробие защитата около змията, но не се сети. Един провален опит, и щеше да издаде къде са…
Волдемор се изправи. Сега вече Хари го виждаше, виждаше червените очи, сплесканото като на змия лице, толкова бледо, че сякаш сияеше в полуздрача.
— Имам проблем, Сивиръс — каза тихо Волдемор.
— Какъв, господарю? — попита Снейп.
Волдемор вдигна Бъзовата пръчка — държеше я внимателно и точно, сякаш е диригентска палка.
— Защо не изпълнява волята ми, Сивиръс?
На Хари му се стори, че чува в тишината как змията съска тихо, докато се намотава и се размотава, или може би това беше съскавата въздишка на Волдемор, понесла се във въздуха.
— Господарю! — рече объркан Снейп. — Не разбирам. Вие направихте изключителни магии с тази пръчка.