— Но аз съм правила!
— На нас ни е разрешено. Още нямаме магически пръчки. Не те закачат, ако си дете и още не можеш да направляваш способностите си. Но щом навършиш единайсет години — кимна той важно-важно — и започнат да те обучават, трябва да внимаваш много.
Настъпи кратко мълчание. Лили взе една паднала клонка и я завъртя във въздуха, а Хари усети как тя си представя, че от нея се сипят искри.
После Лили изпусна клонката, наведе се към момчето и каза:
— Истинско е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че нямало никакъв „Хогуортс“. Но той е истински, нали?
— За нас е истински — потвърди Снейп. — А за нея — не. Но ние, аз и ти, ще получим писмото.
— Наистина ли? — пошушна Лили.
— Определено — отвърна Снейп и дори със зле подстриганата коса и странните дрехи изглеждаше някак много внушително, излъчваше увереност в съдбата си, както се беше изтегнал пред Лили.
— Ама наистина ли ще го получа по сова? — прошепна тя.
— Обикновено идват по сови — обясни Снейп. — Но ти си мъгълокръвна, затова ще се наложи да дойде някой от училището, който да обясни на майка ти и баща ти.
— Лошо ли е да си мъгълокръвен?
Снейп се поколеба.
Плъзна черните си, блеснали в зеления сумрак очи по бледото й лице и тъмночервената коса.
— Не, не е лошо — отговори той.
— О, добре — поуспокои се Лили; явно се беше притеснила.
— Знаеш куп магии — продължи Снейп. — Виждал съм те. Непрекъснато те наблюдавам…
Гласът му заглъхна — Лили не го слушаше, беше се излегнала на покритата с листа земя и гледаше нагоре към балдахина на дърветата. Снейп я наблюдаваше жадно, точно както на детската площадка.
— Как вървят нещата у вас? — попита Лили.
Между очите на Снейп се появи бръчица.
— Всичко е наред — отговори той.
— Престанаха ли да се карат?
— А, карат си се — каза момчето, взе в шепа няколко листа и явно без да се усеща, започна да ги къса. — Но много скоро ще се махна оттам.
— Баща ти не харесва ли магиите?
— Той не харесва нищо — призна Снейп.
— Сивиръс!
Устата на Снейп се поизкриви в усмивка, когато Лили изрече името му.
— Да!
— Я ми разкажи пак за дименторите.
— Какво искаш да знаеш за тях?
— Ако правя магии извън училището…
— Няма да те дадат заради това на дименторите! Те са за онези, които наистина вършат лоши неща. Пазят магьосническия затвор. Ти никога няма да се озовеш в Азкабан, толкова си…
Снейп отново се изчерви и продължи да къса листата. Точно тогава Хари се обърна, дочул тихо шумолене зад себе си: Петуния, която се криеше зад едно дърво, се беше подхлъзнала.
— Туни! — ахна изненадана и зарадвана Лили, но Снейп вече беше скочил на крака.
— Кой шпионира сега, а? — изкрещя той. — Какво искаш?
Петуния беше задъхана и притеснена, че са я хванали. Хари забеляза как тя се опитва да измисли някаква обида, с която да отговори.
— С какво си облечен? — посочи момичето гърдите на Снейп. — С блузата на майка си ли?
Чу се пук! и един от клоните над главата на Петуния падна. Лили изпищя — клонът бе ударил сестра й по рамото, тя залитна назад и се разплака.
— Туни!
Но Петуния хукна да бяга. Лили се нахвърли на Снейп.
— Ти ли го направи?
— Не — погледна я той и предизвикателно, и уплашено.
— Ти беше! — Лили се дръпна от него. — Ти! Причини й болка!
— Не… не съм аз!
Но лъжата не убеди Лили: след един последен изпепеляващ поглед тя избяга от горичката и хукна след сестра си, а Снейп остана да я гледа, нещастен и объркан…
Картината се преобрази. Хари се огледа: беше на перон Девет и три четвърти и до него стоеше Снейп, леко сгърбен, заедно с тънка, кисела на вид жена с бледо лице, с която много си приличаха. Двете момичета стояха малко встрани от майка си и баща си. Лили явно молеше нещо сестра си и Хари се доближи, за да чува.
— Съжалявам, Туни, наистина! Виж какво… — Тя хвана ръката на сестра си и я стисна здраво, въпреки че Петуния се опита да се отскубне. — Може би, като пристигна там… не, чуй ме, Туни! Може би, като пристигна, ще успея да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени мнението си.
— Не… искам… да ходя… там! — сопна се Петуния и изтръгна ръката си от хватката на сестра си. — Не си въобразявай, че умирам да ходя в някакъв тъп замък и да уча за… за…
Воднистите й очи се плъзнаха по перона, по котките, които мяучеха в ръцете на собствениците си, по совите, които пърхаха и бухаха една на друга в кафезите, по учениците, някои вече в дългите черни мантии, които товареха куфарите на влака с яркочервен парен локомотив или с радостни възгласи се поздравяваха след продължилата цяло лято раздяла.