— По-добре… по-добре да бях умрял аз…
— И каква полза щеше да има от това? — попита студено Дъмбълдор. — Ако си обичал Лили Евънс, ако наистина си я обичал, твоят път от сега нататък е ясен.
Снейп сякаш надзърна през пелената на болката, но трябваше да мине много време, докато осмисли думите на Дъмбълдор.
— В какъв… в какъв смисъл?
— Знаеш как и защо е загинала Лили. Постарай се да не е напразно. Помогни ми да защитя сина й.
— На него не му трябва защита. Черния лорд си отиде.
— Черния лорд ще се завърне и тогава Хари Потър ще бъде в огромна опасност.
Настъпи дълго мълчание, Снейп малко по малко си възвърна самообладанието и успокои дишането си. Накрая каза:
— Добре тогава. Добре. Но не казвайте… Дъмбълдор, не казвайте на никого. Нека си остане между нас! Закълнете се! Няма да го понеса… особено за сина на Потър… Дайте ми думата си!
— Да ти дам думата си, Сивиръс, че никога няма да разкривам най-доброто у теб? — въздъхна Дъмбълдор, взрян надолу в свирепото измъчено лице на Снейп. — Щом настояваш…
Кабинетът се разпадна, ала след миг се появи отново. Снейп сновеше напред-назад пред Дъмбълдор.
— Посредствен, нагъл като баща си, съвсем преднамерено нарушава правилата, дава всичко, само и само да е известен и да е в центъра на вниманието, нахален…
— Виждаш каквото ти се иска да виждаш, Сивиръс — каза Дъмбълдор, без да вдига очи от „Трансфигурацията днес“. — Според другите учители момчето е скромно, мило и сравнително талантливо. Лично аз го смятам за очарователно дете. — Дъмбълдор обърна страницата и допълни, без да вдига очи: — Дръж под око Куиръл, чу ли?
Вихрушка от цветове, всичко потъна в мрак: сега Снейп и Дъмбълдор стояха на известно разстояние един от друг във входната зала, а покрай тях минаваха последните ученици, които си тръгваха от Коледния бал, за да си легнат.
— Е? — прошепна Дъмбълдор.
— И знакът на Каркаров е потъмнял. Той е изпаднал в паника, страхува се от възмездие, знаете колко много съдействаше на министерството, след като Черния лорд падна. — Снейп погледна встрани, към профила на Дъмбълдор с гърбавия нос. — Ако знакът започне да пари, Каркаров смята да избяга.
— Виж ти! — пророни тихо Дъмбълдор точно когато Фльор Делакор и Роджър Дейвис се върнаха със смях от парка. — А ти изкушаваш ли се да избягаш заедно с него?
— Не — отговори Снейп, вторачил поглед във Фльор и Роджър, които се отдалечаваха. — Не съм такъв страхливец.
— Да, не си — съгласи се Дъмбълдор. — Много по-смел си от Игор Каркаров. Знаеш ли, понякога си мисля, че избързваме с разпределението на учениците по домовете…
Той се отдалечи и остави смаяния Снейп сам…
После Хари за пореден път попадна в директорския кабинет. Беше нощ, Дъмбълдор се беше свлякъл настрани върху троноподобния стол зад писалището сякаш всеки миг ще припадне. Дясната му ръка, почерняла и изгорена, вяло се клатушкаше отстрани. Снейп нашепваше заклинания, насочил магическата си пръчка към китката, а с лявата ръка изливаше в гърлото на Дъмбълдор бокал, пълен с гъста златиста отвара. След миг-два клепачите на Дъмбълдор затрепкаха и се отвориха.
— Защо — подхвана без предисловия Снейп, — защо си сложихте този пръстен? Със сигурност знаехте, че той носи проклятие. Защо изобщо го докоснахте?
Пръстенът на Мерсволуко Гонт беше оставен върху писалището пред Дъмбълдор, камъкът беше пукнат, до пръстена лежеше мечът на Грифиндор.
Дъмбълдор се свъси.
— Постъпих… глупаво. Изкушението беше ужасно…
— Изкушението ли? За какво?
Дъмбълдор не отговори.
— Цяло чудо е, че успяхте да се върнете тук! — каза вбесен Снейп. — Пръстенът носи проклятие с изключителна сила и единственото, на което можем да се надяваме, е да забавим действието му. Засега го ограничих само за едната ръка…
Дъмбълдор вдигна почернялата си безполезна ръка и я огледа така, сякаш му бяха показали ценна антика.
— Справил си се много добре, Сивиръс. Колко ми остава според теб?
Каза го нехайно, сякаш питаше какво ще бъде времето. Снейп се поколеба, после отговори:
— Не мога да кажа. Може би година… Действието на такава магия не може да бъде спряно завинаги. Накрая тя ще плъзне по цялото тяло, това е от онези проклятия, които с времето действат все по-силно.
Дъмбълдор се усмихна. Новината, че му остава да живее по-малко от година, сякаш изобщо не го вълнуваше.
— Щастливец съм, голям щастливец, че имам теб, Сивиръс.
— Ако бях дошъл малко по-рано, сигурно щях да успея да направя повече и да удължа времето! — отвърна вбесен Снейп. Той погледна надолу към повредения пръстен и меча. — Какво си мислехте, че като счупите пръстена, ще развалите проклятието ли?