— Нещо такова… Явно не съм бил с всичкия си… — отговори Дъмбълдор. Изправи с усилие гръб на стола. — Е, това значително улеснява нещата.
Снейп беше крайно озадачен, а Дъмбълдор се усмихна.
— Говоря ти за онова, което Лорд Волдемор е намислил за мен. За плана му да прати клетия Малфой младши да ме убие.
Снейп седна на стола срещу писалището на Дъмбълдор, където и Хари беше седял толкова често. Хари усети, че на Снейп му се иска да каже още нещо за прокълнатата ръка на Дъмбълдор, директорът обаче я вдигна, за да откаже любезно да го обсъждат. Снейп свъсено рече:
— Черния лорд не очаква Драко да успее. Това не е нищо повече от наказание за провалите на Луциус в последно време. Бавно изтезание за родителите на Драко, докато те гледат как той не успява и плаща цената.
— Накъсо, на момчето е произнесена смъртна присъда, точно както на мен — отбеляза Дъмбълдор. — Бих казал, че след като Драко се провали, естественият продължител на делото си ти.
Настъпи кратко мълчание.
— Според мен планът на Черния лорд е точно такъв.
— Нима той смята, че в близко бъдеще няма да има нужда от шпионин в „Хогуортс“?
— Да, убеден е, че скоро училището ще бъде в негови ръце.
— А ако това наистина се случи, даваш ли ми думата си, че ще направиш всичко по силите си да защитиш учениците в „Хогуортс“? — попита Дъмбълдор почти небрежно, сякаш между другото.
Снейп кимна сковано.
— Добре. И така… Най-важното сега е да разбереш какво е намислил Драко. Едно уплашено момче излага на опасност и другите, и самото себе си. Предложи му помощ и напътствия, той би трябвало да приеме, харесва те…
— Много по-малко, откакто баща му изпадна в немилост. Драко обвинява мен, смята, че съм завзел мястото, което по право се полага на Луциус.
— Въпреки това опитай. Притеснявам се не толкова за себе си, колкото да не би да има случайни жертви, пострадали от кроежите на момчето. В крайна сметка, разбира се, трябва да се направи едно-единствено нещо, ако се наложи да го спасяваме от гнева на Лорд Волдемор.
Снейп вдигна вежди и когато заговори, в гласа му имаше неприкрити ехидни нотки:
— Какво смятате да направите — да го оставите да ви убие ли?
— Разбира се, че не. Ти трябва да ме убиеш.
Настъпи дълго мълчание, нарушавано само от странен всмукващ звук: фениксът Фоукс глозгаше черупка от сепия.
— Сега ли искате да го направя? — иронично попита Снейп. — Или предпочитате да изчакам малко, за да си съчините епитафия?
— О, защо да бързаме! — усмихна се Дъмбълдор. — Мисля, че когато му дойде времето, ще ни се отвори възможност. След случилото се нощес — кимна той към изсъхналата си ръка — можем да бъдем сигурни, че това ще стане до една година.
— Щом нямате нищо против да умрете — подхвана грубо Снейп, — защо не оставите Драко да ви убие?
— Душата на момчето още не е опустошена толкова много — отвърна Дъмбълдор. — Не искам тя да бъде потъпкана заради мен.
— А моята душа, Дъмбълдор? Моята душа?
— Само ти си знаеш дали ще навреди на душата ти да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението — рече Дъмбълдор. — Искам от теб тази огромна услуга, Сивиръс, защото смъртта ми се задава точно толкова сигурно, както последното място на „Чъдли Кенънс“ в класирането тази година. Признавам, предпочитам бърз безболезнен край, не искам да протакам и да усложнявам нещата, както ще стане, ако се намеси Грейбек например… подочух, че Волдемор е привлякъл и него. Или милата Белатрикс, която обича да си играе с храната, преди да я изяде.
Гласът му беше безгрижен, ала сините му очи пронизваха Снейп, както толкова често бяха пронизвали и Хари, сякаш той виждаше душата, която обсъждаха. Накрая Снейп отново кимна рязко.
Дъмбълдор явно остана доволен.
— Благодаря ти, Сивиръс…
Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се разхождаха заедно по здрач из безлюдния парк на замъка.
— Какво правите с Потър, когато често се залоствате вечер само двамата? — попита внезапно Снейп.
Дъмбълдор изглеждаше уморен.
— Защо? Нали не се опитваш да му налагаш още наказания, Сивиръс? Нищо чудно в скоро време момчето да прекарва повечето от времето си в изтърпяване на наказания.
— Пак се държи като баща си…
— Може да ти изглежда така, но дълбоко в себе си прилича много повече на майка си. Викам при себе си Хари, защото имам да обсъждам с него някои неща, да му съобщавам информация, докато не е станало твърде късно.
— Информация — повтори Снейп. — На него се доверявате… а на мен не.
— Това не опира до доверието. Както и двамата знаем, разполагам с ограничено време. От решаващо значение е да дам на момчето достатъчно информация, за да може то да направи каквото има да прави.