Но той си беше у дома. „Хогуортс“ беше единственият и най-хубав дом, който имаше. Той, Волдемор, Снейп, изоставените момчета — всички те бяха намерили тук своя дом…
Джини беше коленичила до раненото момиче и го държеше за ръката. С огромно усилие Хари си наложи да продължи нататък. Стори му се, че Джини се озърна, докато минаваше покрай нея, и се запита дали е усетила, че някой върви наблизо, но не каза нищо, дори не се обърна.
От мрака изникна колибата на Хагрид. Не се виждаха светлини, не се чуваше Фанг да дращи по вратата и гостоприемният лай да оглася всичко наоколо. Всички посещения при Хагрид, лъскавият меден чайник на огъня, курабийките, огромните личинки… и голямото брадато лице на великана, и Рон, който бълва плужеци, и Хърмаяни, с която изнесоха Норбърт, за да го спасят…
Хари продължи нататък и спря чак когато стигна до началото на гората.
Между дърветата гъмжеше от диментори. Хари усети вледеняващия им студ и се усъмни, че ще успее да мине безпрепятствено през тях. Не му бяха останали сили да повика покровител. Сега вече не можеше да се овладее и дори да спре да трепери. В края на краищата не е толкова лесно да си готов да умреш. Бяха му скъпи всяка секунда, всяко дихание, мирисът на тревата, прохладният полъх край лицето му; помисли си, че хората разполагат с дълги години време за пилеене, с толкова много време, че то сякаш се влачи, а той се вкопчваше във всяка секунда! В същия миг си каза и че няма сили да продължи нататък, а знаеше, че е длъжен да го направи.
Дългата игра беше приключила, сничът беше уловен, време беше Хари да напусне въздуха…
Сничът! Неподчиняващите се пръсти го затърсиха из кесийката и Хари го извади.
Отварям се преди края…
Като дишаше бързо, с усилие, Хари се вторачи в топчицата. Сега, когато му се искаше времето да тече възможно най-бавно, то сякаш препускаше и озарението дойде толкова бързо, че май изпревари мисълта. Това беше краят. Това беше мигът.
Хари притисна до устните си златния метал и прошепна:
— Скоро ще умра.
Металната обвивка се разтвори. Хари свали трепереща ръка, насочи под мантията невидимка пръчката на Драко и пророни:
— Лумос!
В снича лежеше черният камък с назъбената пукнатина по средата. Животворният камък се беше разцепил по отвесната черта — символ на Бъзовата пръчка. Все още личаха триъгълникът и кръгът, олицетворяващи мантията и камъка.
И този път Хари разбра, без дори да му се налага да обмисля. Не беше важно дали ще ги върне, защото много скоро самият той щеше да бъде при тях. Всъщност не те идваха, а той отиваше…
Стисна очи и завъртя три пъти в ръката си камъка.
Знаеше, че се е получило, понеже чу около себе си леко движение, от което разбра, че крехките тела пристъпват леко по осеяната с клонки пръст в края на гората. Отвори очи и се огледа.
Не бяха призраци, не бяха плът… Приличаха най-много на Риддъл, когато преди години беше излязъл от дневника — нещо като почти въплътен спомен. По-безплътни от живите тела, ала много повече от призраци, те тръгнаха към Хари и по лицата на всички се беше изписала една и съща пълна с обич усмивка.
На ръст Джеймс беше точно колкото Хари. Беше облечен в дрехите, с които бе загинал, косата му беше несресана и чорлава, а очилата му стояха малко накриво — както на господин Уизли.
Сириус беше висок и красив, много по-млад, отколкото Хари го беше виждал приживе. Вървеше с широка лека крачка, с ръце в джобовете и дяволита усмивка.
Лупин също беше по-млад и много по-спретнат, косата му беше по-гъста и тъмна. Явно беше щастлив, че се е завърнал на това познато място, където беше вършил толкова много хлапашки лудории.
Най-широка беше усмивката на Лили. Тя отметна назад дългата си коса и се приближи до Хари, а зелените й очи, които толкова приличаха на неговите, се взряха жадно в лицето му, сякаш тя никога нямаше да може да му се нагледа.
— Беше толкова смел!
Хари стоеше онемял. Впи очи в Лили и си помисли, че може да стои така и да я гледа цяла вечност, че друго не му трябва.
— Почти успя — каза Джеймс. — Малко ти остава… Толкова… се гордеем с теб.
— Боли ли?
Детинският въпрос се отскубна от устните на Хари още преди да успее да го спре.
— Да умреш ли? Изобщо не боли — рече Сириус. — Става по-бързо и лесно, отколкото да заспиш.
— И той ще иска да стане бързо. Иска всичко да приключи — намеси се и Лупин.
— Не исках да умирате — тихо рече Хари. Думите прозвучаха пряко волята му. — Никой от вас. Съжалявам… — Той говореше най-вече на Лупин, сякаш го молеше. — Точно след като ти се роди син… Ремус, наистина съжалявам…