— Аз също — рече Лупин. — Така и няма да го опозная… той обаче ще знае защо съм загинал и се надявам да разбере. Опитвах се да създам свят, където да живее по-щастливо.
Сякаш от сърцето на гората подухна леден вятър, който вдигна косата от челото на Хари. Знаеше, че те няма да му кажат да продължи нататък, че сам трябва да вземе решението.
— Ще останете ли с мен?
— До самия край — увери го Джеймс.
— А те няма ли да ви видят?
— Ние сме част от теб — отговори Сириус. — Невидими сме за всички останали.
Хари погледна майка си.
— Стой близо до мен — помоли я тихо.
И тръгна нататък. Леденият въздух на дименторите не го спря: той мина през него заедно със спътниците си, които го пазеха като покровители, и всички продължиха да вървят през старите дървета, израснали съвсем близо едно до друго, с преплетени клони и усукани чворести коренища. Хари стискаше здраво около себе си мантията невидимка и навлизаше все по-навътре в тъмната гора, макар да нямаше представа къде точно е Волдемор, затова пък беше сигурен, че ще го намери. Почти без да издават звук, до него крачеха Джеймс, Сириус, Лупин и Лили и тяхното присъствие му вдъхваше смелост, то му даваше сили да мести единия си крак пред другия.
Сега, колкото и да е странно, между тялото и ума му сякаш нямаше връзка и крайниците му се движеха без съзнателни указания, сякаш той бе просто пътник, а не водач на тялото си, което не след дълго щеше да напусне. Мъртвите, които вървяха с него през гората, му се струваха много по-истински, отколкото живите в замъка: сега за него Рон, Хърмаяни, Джини и всички останали бяха като призраци, докато вървеше и се препъваше, промъкваше се към края на живота си, към Волдемор…
Глух звук и шепот: някъде наблизо се беше размърдала и друга жива твар. Хари спря под мантията невидимка и започна да се озърта и да се ослушва; майка му и баща му, Лупин и Сириус също спряха.
— Тук има някой — чу се груб шепот само на хвърлей. — С мантия невидимка е. Дали пък не е…
Иззад едно дърво наблизо изникнаха силуетите на двама мъже; магическите им пръчки лумнаха и Хари забеляза, че Йаксли и Долохов се взират в тъмнината право към мястото, където той стоеше заедно с майка си, с баща си, със Сириус и Лупин. Явно не виждаха нищо.
— Сигурен съм, че чух звук — каза Йаксли. — Как мислиш, дали не е някое животно?
— Смахнатият Хагрид държеше тук цял зверилник — отвърна Долохов и надзърна през рамо.
Йаксли си погледна часовника.
— Времето почти изтече. Часът, отпуснат на Потър, мина. Момчето не се яви.
— А той беше сигурен, че ще дойде! Никак няма да е доволен.
— Я да се връщаме — подкани Йаксли. — И да разберем какъв е планът сега.
Двамата с Долохов се обърнаха и навлязоха навътре в гората. Хари тръгна след тях, понеже знаеше, че ще го отведат точно където иска да отиде. Погледна встрани — майка му се усмихна, а баща му кимна насърчително.
Бяха вървели само няколко минути, когато Хари видя отпред светлина и Йаксли и Долохов излязоха на поляна — момчето знаеше, че навремето там бе живяло чудовището Арагог. Остатъците от огромната му паяжина още си стояха, но гъмжилото негови потомци го нямаше — смъртожадните ги бяха подкарали да се бият за тяхната кауза.
В средата на поляната гореше огън и трепкащата му светлина падаше върху множество потънали в мълчание смъртожадни, които стояха нащрек. Някои още бяха с маските и качулките, други бяха открили лицата си. В края на групата седяха двама великани, които хвърляха грамадни сенки, жестоките им лица бяха грубо изсечени като скали. Хари видя Фенрир, който се спотайваше и гризеше дългите си нокти, а едрият рус Роул попиваше кръвта по устната си. Видя и Луциус Малфой, който изглеждаше сломен и ужасѐн, а очите на Нарциса бяха хлътнали и гледаха уплашено.
Всички погледи бяха приковани във Волдемор, който стоеше със сведена глава, а бледите му пръсти стискаха Бъзовата пръчка. Може би се молеше или броеше наум и както стоеше притихнал в края на гората, Хари си помисли, че колкото и да е нелепо, Волдемор прилича на хлапак, който играе на криеница и брои. Отзад се рееше огромната змия Наджини — още се нагъваше и се разгъваше в блещукащия омагьосан кафез, който приличаше на чудовищен ореол зад главата на Волдемор.
Когато Долохов и Йаксли се присъединиха отново към кръга, Волдемор вдигна очи.
— Няма и следа от него, господарю — съобщи Долохов.
Лицето на Волдемор не се промени. Червените очи сякаш пламтяха в светлината на огъня. Той бавно изтегли Бъзовата пръчка между дългите си пръсти.
— Господарю…
Беше се намесила Белатрикс: седеше най-близо до него, раздърпана, с малко кръв по лицето, но иначе невредима.