Той стана и се огледа. Дали не се намираше в някаква огромна Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече неща се разкриваха. Високо горе на слънчевата светлина проблясваше огромен сводест покрив от стъкло. Може би това тук беше дворец. Всичко беше притихнало и спокойно, чуваше се само звукът като от хлипане и блъскане, идващ съвсем наблизо през мъглата…
Хари бавно се обърна на място и всичко наоколо сякаш си се съчини само пред очите му. Огромно открито пространство, ярко и чисто помещение, по-широко от Голямата зала, с чист сводест стъклен таван. И нямаше никого. Хари беше единственият човек там с изключение на…
Той трепна. Зърна нещото, издаващо звуците. Имаше формата на невръстно голо дете, свито на земята, кожата му беше груба и грапава, като драна; то лежеше разтреперано под един стол, където беше оставено, нежелано, натикано по-далеч — да не се вижда, — мъчещо се да си поеме дъх…
Хари се уплаши от него. Колкото и малко, крехко и наранено да изглеждаше, той не искаше да се доближава до него. Въпреки това тръгна бавно натам, готов всеки момент да отскочи назад. Не след дълго стоеше достатъчно близо, за да го докосне, ала не намери сили да го направи. Почувства се страхливец. Трябваше да го успокои, но то го отвращаваше.
— Не можеш да помогнеш.
Хари рязко се извъртя кръгом. Към него с напета походка и изправен гръб вървеше Албус Дъмбълдор, облечен в развята среднощносиня мантия.
— Хари! — той разпери широко ръце, и двете бяха цели, бели и неосакатени. — Прекрасно момче! Смел, смел човек! Хайде да се поразходим.
Изумен, Хари тръгна след Дъмбълдор — отдалечиха се от мястото, където одраното дете лежеше и хлипаше, и малко по-нататък под високия проблясващ покрив се появиха два стола, които Хари не беше забелязал дотогава. Дъмбълдор седна на единия, а Хари се отпусна на другия, като се взря в лицето на някогашния директор. Дългите сребристи коса и брада на Дъмбълдор, пронизващите сини очи зад очилата с форма на полумесеци, гърбавият нос: всичко си беше точно както Хари го помнеше. И въпреки това…
— Но вие сте мъртъв! — каза той.
— О, да — потвърди Дъмбълдор, без да влага чувства.
— Значи… и аз съм мъртъв?!
— А! — възкликна Дъмбълдор, като се усмихваше още по-широко. — Това е въпросът, нали? Най-общо погледнато, мило момче, мисля, че не си мъртъв.
Двамата се погледнаха, старецът все така грееше.
— Не съм ли? — повтори Хари.
— Да, не си — потвърди Дъмбълдор.
— Но… — Хари инстинктивно вдигна ръка към мълниевидния белег. Него май го нямаше. — Но би трябвало да съм умрял… не се защитих! Исках да го оставя да ме убие!
— И точно в това се крие разликата — отбеляза Дъмбълдор.
От него като светлина, като огън сякаш се излъчваше щастие: Хари никога не го беше виждал толкова осезаемо и напълно доволен.
— Обяснете ми — примоли се той.
— Но ти вече знаеш! — отвърна Дъмбълдор.
Въртеше палците си един около друг.
— Оставих го да ме убие — повтори Хари. — Нали?
— Да — кимна Дъмбълдор. — Продължавай!
— Затова частицата от душата му вътре в мен…
Дъмбълдор кимна още по-въодушевено, подканяйки Хари да продължава, и по лицето му засия широка насърчителна усмивка.
— Тя махнала ли се е?
— О, да — рече Дъмбълдор. — Да, той я унищожи. Душата ти сега е непокътната и е само твоята, Хари.
— Но в такъв случай… — Хари погледна през рамо към стола с малкото осакатено треперещо същество отдолу. — Какво е това, професоре?
— Нещо, на което не може да помогне никой от нас двамата — отговори Дъмбълдор.
— Но щом Волдемор използва смъртоносно проклятие — подхвана отново Хари — и този път никой не е умрял заради мен, как е възможно да съм жив?
— Мисля, че и сам знаеш — каза Дъмбълдор. — Спомни си какво направи той в своето неведение, ненаситност и жестокост.
Хари се замисли. Остави погледът му да се рее наоколо. Ако наистина седяха в дворец, той си беше странен, със столове, наслагани на малки редици, и тук-там къси перила, и въпреки това вътре нямаше никого, освен тях двамата с Дъмбълдор и осакатеното същество под стола. Отговорът се надигна към устните му лесно, без усилие.
— Той взе от кръвта ми — каза Хари.
— Именно! — възкликна Дъмбълдор. — Взе от кръвта ти и съгради наново живото си тяло! Твоята кръв тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е и в двамата! Той те привърза за живота, докато е жив!
— Аз ще живея… докато той е жив? Но мислех, че… мислех, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем! Или е същото?