— Той ме уби с вашата пръчка.
— Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи го Дъмбълдор. — Мисля, можем да се обединим в мнението, че ти не си мъртъв… макар че, разбира се, не омаловажавам страданията ти, които, сигурен съм, са били много тежки — добави той от страх да не изглежда не любезен.
— Сега обаче се чувствам страхотно — сподели Хари, загледан надолу в чистите си ръце, по които нямаше и драскотинка. — Къде точно се намираме?
— Е, тъкмо се канех да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, като се огледа. — Къде сме според теб?
Хари не знаеше, докато той не го попита. Сега обаче установи, че знае отговора.
— Прилича на гара Кингс Крос — изрече той бавно. — Само дето е много по-чисто и безлюдно и поне доколкото виждам, няма влакове.
— Гара Кингс Крос! — засмя се несдържано Дъмбълдор. — Майко мила, наистина ли?
— А вие къде мислехте, че сме? — попита Хари така, сякаш се защитаваше.
— Нямам представа, скъпо момче. Дето е думата, тук ти командваш парада.
Хари не знаеше какво означава това — Дъмбълдор се държеше вбесяващо. Изгледа го, после му хрумна един въпрос, много по-важен от това къде точно се намират.
— Даровете на Смъртта — изрече Хари и със задоволство видя как усмивката на Дъмбълдор изчезва.
— А, да — каза той, изглеждаше малко притеснен.
— Е?
За пръв път, откакто Хари се беше срещнал с Дъмбълдор, той не приличаше толкова на старец. За миг дори имаше вид на малчуган, хванат да върши пакост.
— Ще ми простиш ли? — попита той. — Ще ми простиш ли, че не ти се доверих? И не ти казах… Просто се страхувах, Хари, че и ти ще се провалиш, както се провалих аз. Боях се, че ще допуснеш моите грешки. Много те моля, прости ми. От известно време знам, че си по-достоен мъж.
— За какво говорите? — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор и от внезапно избилите в очите му сълзи.
— За Даровете, за Даровете — пророни Дъмбълдор. — Мечтата на един отчаян човек.
— Но те са истински!
— Истински и опасни, примамка за глупаци — заяви Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.
— Какво да знам?
Дъмбълдор се извърна с цяло тяло, за да бъде с лице към Хари, в бляскаво сините му очи още имаше сълзи.
— Господар на смъртта, Хари, господар на Смъртта! Нима все пак не бях по-достоен от Волдемор?
— Разбира се, че сте по-достоен — отсече Хари. — Разбира се… как изобщо можете да питате? Никога не сте убивал, ако можете да го избегнете!
— Така е, така е — каза Дъмбълдор; беше като дете, което иска да му вдъхнат увереност. — Но и аз, Хари, търсех начин да победя смъртта.
— Ала не както го правеше той! — възрази Хари. След целия гняв, който беше изпитвал към Дъмбълдор, му се стори много странно, че сега седи тук, под високия сводест таван, и го защитава от самия него. — Дарове, а не хоркрукси.
— Дарове — пророни Дъмбълдор, — а не хоркрукси. Именно.
Настъпи мълчание. Съществото отзад продължаваше да хлипа, но Хари вече не се обръщаше.
— И Гриндълуолд ли ги търсеше? — попита той.
Дъмбълдор за миг затвори очи и кимна.
— Точно това в крайна сметка ни привлече един към друг — промълви той тихо. — Две умни нагли момчета с еднаква обсебваща страст. Както, сигурен съм, си се досетил, той е искал да дойде в Годрикс Холоу заради гроба на Игнотус Певърил. Искал е да проучи мястото, където е издъхнал третият брат.
— Значи е вярно? — ахна Хари. — Всичко? Братята Певърил…
— … са тримата братя от онази история — продължи мисълта му Дъмбълдор. — О, да, според мен е вярно. Дали обаче са срещнали Смъртта на самотен път… Според мен е по-вероятно братя Певърил просто да са били опасно талантливи магьосници, успели да създадат тези всесилни вещи. Приказката, че това са Дарове на Смъртта, ми прилича на легендите, които често възникват около такива творения. Както вече знаеш, Мантията се е предавала през вековете от баща на син, от майка на дъщеря чак до последния жив потомък на Игнотус, който като него е роден в село Годрикс Холоу.
Дъмбълдор се усмихна на Хари.
— Аз ли?
— Ти. Знам, вече се досещаш защо Мантията е била у мен вечерта, когато загинаха майка ти и баща ти. Само няколко дни преди това Джеймс ми я показа. Тя обясняваше доста от пакостите му, останали неразкрити в училището. Направо не повярвах на очите си. Помолих да ми я даде за малко, за да я изследвам. Отдавна се бях отказал от мечтата си да събера на едно място Даровете, но не устоях, не можех да не я разгледам обстойно… Никога не бях виждал такава, беше невероятно стара, съвършена във всяко отношение… после баща ти загина и най-после аз притежавах два Дара — те бяха само мои!