Беше гласът на Белатрикс, която говореше като на любим. Хари не се осмели да отвори очи, само остави другите си сетива да проверят в какво състояние е. Разбра, че магическата пръчка още е под мантията му, защото я чувстваше притисната между гърдите си и земята. От лекото усещане за възглавничка под стомаха се увери, че мантията невидимка също си е там, далеч от чужди очи.
— Господарю…
— Стига — каза гласът на Волдемор.
Пак стъпки: от едно и също място се отдалечаваха няколко души. На Хари ужасно му се прииска да види какво става, затова си позволи да отвори очи на милиметър.
Волдемор вероятно се изправяше на крака. Смъртожадните се отдръпваха бързо от него, за да се върнат при множеството отстрани на поляната. Само Белатрикс остана както си беше на колене.
Хари отново затвори очи и се замисли над видяното. Смъртожадните се бяха струпали около Волдемор, който изглежда беше паднал на земята. Нещо се беше случило, когато той беше уцелил Хари със смъртоносното проклятие. Дали и Волдемор се беше строполил? Очевидно да. И двамата явно за кратко бяха изпаднали в безсъзнание, а сега и двамата бяха дошли на себе си…
— Господарю, разрешете да…
— Не съм искал помощ — отсече хладно Волдемор и макар че не виждаше, Хари си представи как Белатрикс отдръпва услужливо протегнатата си ръка. — Момчето… мъртво ли е?
На поляната се възцари пълна тишина. Никой не се приближи до Хари, той обаче усети съсредоточените им погледи, които сякаш го притиснаха още по-силно към земята, и се ужаси, че някой от пръстите или клепачите му може да потрепери.
— Ти — рече Волдемор, после се чуха удар и тих писък от болка. — Огледай го. Кажи ми дали е мъртъв.
Хари не знаеше кой е пратен да провери. Можеше само да лежи, макар че сърцето му туптеше издайнически, и да чака да го огледат. Колкото и малка утеха да беше това, веднага си даде сметка, че Волдемор се плаши да дойде при него и подозира, че не всичко е минало по неговия план…
До лицето на Хари се докоснаха ръце, които бяха по-нежни, отколкото беше очаквал — те вдигнаха единия му клепач, после се плъзнаха под ризата му, при гърдите, за да проверят сърцето. Той чу учестеното дишане на жената и дългата й коса го загъделичка по лицето. Знаеше, че тя усеща равномерното туптене на живота под гръдния му кош.
— Драко жив ли е? В замъка ли е?
Шепотът почти не се чуваше, устните на жената бяха само на два-три сантиметра от ухото на Хари и тя се беше надвесила толкова ниско, че дългата й коса скриваше лицето му от останалите.
— Да — промълви той тихо.
Усети как ръката върху гърдите му се свива и ноктите се забиват в кожата му. После се дръпнаха. Както беше приседнала, жената изправи гръб.
— Мъртъв е! — извика Нарциса Малфой на насъбралите се, които я наблюдаваха.
Сега вече те се разкрещяха, сега се развикаха победоносно и затропаха с крака, а Хари видя дори през клепачите си как във въздуха се изстрелват струи червена и сребриста светлина, ознаменуващи събитието.
Хари в миг осъзна причината за постъпката на Нарциса — тя знаеше, че ще я пуснат в „Хогуортс“ и ще намери сина си само ако влезе там с войската, удържала победа. Вече й беше все едно дали Черния лорд ще надделее.
— Видяхте ли? — изписка Волдемор така, че заглуши врявата. — Хари Потър е умъртвен от моята ръка и сега вече никой сред живите не може да ми се изпречи на пътя. Погледнете! Круцио!
Хари го очакваше: знаеше, че Волдемор няма да допусне тялото му да остане неосквернено в гората, че то трябва да бъде унизено като доказателство за победата му. Момчето беше вдигнато във въздуха и трябваше да впрегне цялата си решителност, за да остане безжизнено, и все пак не изпита болката, която очакваше. Тялото му беше подхвърлено веднъж, два, три пъти във въздуха: очилата му паднаха и Хари усети как магическата пръчка се плъзга леко под мантията, но остана отпуснат, не помръдна; сетне, когато за последен път се свлече на земята, поляната се огласи от развеселени викове и писклив смях.
— А сега — каза Волдемор — отиваме в замъка да им покажем какво е станало с техния герой. Кой ще влачи тялото? Не… Чакайте…
Пак избухна смях и след няколко мига Хари усети как земята се разтриса под него.
— Ти ще го носиш — нареди Волдемор. — В твоите ръце ще изглежда добре и ще се вижда отдалеч, нали? Вдигай малкото си приятелче, Хагрид. И очилата… сложете очилата, за да го познаят.
Някой му сложи грубо и преднамерено силно очилата, ала огромните ръце на Хагрид, които го вдигнаха във въздуха, бяха невероятно нежни. Хари усети как те треперят от неудържимите му хлипове и как, докато великанът го носи, върху него капят едри сълзи, ала не посмя с движение или дума да му подскаже, че все още не всичко е загубено.