— Каква изненада да ви видя тук, професор Макгонъгол!
Извърна се да се усмихне на котката, обаче тя беше изчезнала. Вместо това, той се усмихваше на жена с доста строг вид, която имаше правоъгълни очила с точно същата форма, каквато беше шарката около очите на котката. Тя също носеше мантия, и то изумруденозелена. Черната й коса бе прибрана в стегнат кок. Изглеждаше смутена.
— Как разбрахте, че съм аз? — попита.
— Но, любезна госпожо професор, никога не съм виждал котка да седи така сковано!
— И вие щяхте да сте скован, ако бяхте седели цял ден върху един зид — каза професор Макгонъгол.
— Цял ден? Когато можехте да празнувате? Докато идвах насам, сигурно съм минал покрай дузина тържества и празненства.
Професор Макгонъгол изсумтя ядосано.
— О, да, всички празнуват наистина — изрече припряно. — Човек би предположил, че ще бъдат по-предпазливи, ама не… Дори мъгълите са забелязали, че става нещо. Съобщиха го в техните новини — тя посочи с глава тъмния прозорец на всекидневната на семейство Дърсли. — Чух го. Ята сови… падащи звезди… Те не са чак толкова глупави. Нямаше как да не забележат нещо. Падащи звезди на юг в Кент… Бас ловя, че това е бил Дедалус Дигъл. Никога не е имал много ум в главата.
— Не трябва да ги обвинявате — възрази Дъмбълдор кротко. — Цели единайсет години имахме съвсем малко поводи за празнуване.
— Знам — отвърна професор Макгонъгол раздразнено. — Но това не е причина да си загубим ума. Хората съвсем лекомислено са тръгнали по улиците посред бял ден, без дори да се облекат с мъгълски дрехи, и разпространяват слухове.
Хвърли остър поглед встрани към Дъмбълдор, сякаш се надяваше той да й каже нещо, но мъжът не го стори, така че тя продължи:
— Само това оставаше — точно в деня, когато Вие-знаете-кой изглежда най-сетне е изчезнал, мъгълите да научат всичко за нас! Надявам се действително да си е отишъл, Дъмбълдор, а?
— Наистина изглежда така — отвърна Дъмбълдор. — Трябва да сме много благодарни. Искате ли едно шербетово лимонче?
— Едно какво?
— Шербетово лимонче. Това са вид мъгълски бонбони, които доста обичам.
— Не, благодаря — каза професор Макгонъгол хладно, сякаш смяташе, че това не е подходящ момент за шербетови лимончета. — Както казах, дори Вие-знаете-кой действително да си е отишъл…
— Любезна госпожо професор, не би ли трябвало един разумен човек като вас да го нарича с името му? Цялата тази глупост с „Вие-знаете-кой“… От единайсет години се опитвам да убедя хората да го наричат с истинското му име: Волдемор4. — Професор Макгонъгол трепна, но Дъмбълдор, който разлепваше две шербетови лимончета едно от друго, като че ли не забеляза. — Всичко става толкова объркано, ако продължаваме да казваме „Вие-знаете-кой“. Никога не съм виждал причина да се страхувам да произнеса името на Волдемор.
— Знам, че не сте — каза професор Макгонъгол и гласът й звучеше полураздразнено, полувъзхитено. — Но вие сте различен. Всички знаем, че вие сте единственият, от когото Вие-знаете… ох, добре, Волдемор… се страхуваше.
— Ласкаете ме — рече Дъмбълдор спокойно. — Волдемор имаше сили, които аз никога не ще имам.
— Само защото сте твърде… да речем… благороден, за да ги използвате.
— Добре че е тъмно. Никога не съм се изчервявал толкова силно, откакто Мадам Помфри ми каза, че харесва новите ми наушници.
Професор Макгонъгол стрелна Дъмбълдор с остър поглед и каза:
— Совите не са нищо в сравнение със слуховете, които се носят навред. Знаете ли какво казват всички? За това защо е изчезнал? За това какво в края на краищата го е спряло?
Професор Макгонъгол като че ли беше стигнала до темата, която най-много държеше да разисква — истинската причина, задето бе чакала цял ден върху студения твърд зид, — защото нито като котка, нито като жена не беше устремявала в Дъмбълдор такъв пронизващ поглед, какъвто му отправи сега. Явно че каквото и да казваха „всички“, тя нямаше да го повярва, докато Дъмбълдор не й потвърдеше, че е вярно. Дъмбълдор обаче си избираше друго шербетово лимонче и не отговори.