В този миг звънна телефонът и леля Петуния отиде да се обади, докато Хари и вуйчо Върнън наблюдаваха как Дъдли разопакова колелото бегач, кинокамера, самолет с дистанционно управление, шестнайсет нови компютърни игри и едно видео. Тъкмо разкъсваше опаковката на златен ръчен часовник, когато леля Петуния се върна, ядосана и разтревожена.
— Лоши новини, Върнън — каза. — Госпожа Фиг си е счупила крака. Не може да го вземе. — Тя посочи с глава Хари.
Дъдли остана със зинала от ужас уста, но сърцето на Хари подскочи. Всяка година на рождения ден на Дъдли родителите му водеха него и един негов приятел в паркове за забавления, ресторанти за хамбургери или на кино. Всяка година Хари оставаше при госпожа Фиг, смахната стара дама, която живееше през две улици от тях. Хари мразеше онова място. Цялата къща миришеше на зеле и госпожа Фиг го караше да разглежда снимките на всички котки, които някога беше имала.
— А сега какво? — каза леля Петуния, докато гледаше разярено Хари, сякаш той е замислил всичко това.
Хари знаеше, че би трябвало да съжалява, задето госпожа Фиг е счупила крака си, обаче не му беше тъжно, като се сети, че ще мине цяла година, преди да му се наложи да разглежда пак Тибълс, Снежанка, Господин Лапчо и Рошльо.
— Може да се обадим на Марджи — предложи вуйчо Върнън.
— Не говори глупости, Върнън, тя мрази момчето.
Семейство Дърсли често говореха така за Хари — сякаш не е там, или по-скоро — сякаш е нещо много гнусно, което не може да ги разбере, като например плужек.
— А онази, как й беше името, твоята приятелка… Ивон?
— На курорт в Майорка е — отсече леля Петуния.
— Бихте могли просто да ме оставите тук — обади се Хари обнадеждено.
Щеше да може по изключение да гледа по телевизията каквото той иска и дори да се опита да поиграе на компютъра на Дъдли.
Леля Петуния доби вид, сякаш току що е глътнала цял лимон.
— Та да намерим къщата си в развалини, когато се върнем, нали? — изръмжа тя.
— Няма да вдигна къщата във въздуха — каза Хари, но те не го слушаха.
— Бихме могли да го вземем с нас до зоологическата градина — проточи леля Петуния — и да го оставим в колата…
— Колата е нова и не позволявам той да седи сам в нея…
Дъдли се разплака на висок глас. Всъщност не плачеше истински, от години не беше плакал истински, обаче знаеше, че ако разкриви лице и захленчи, мама ще му даде, каквото й поиска.
— Хубавото ми Дъденце, недей да плачеш! Мама няма да му позволи да ти развали твоя си ден! — извика тя, като го взе в обятията си.
— Не… искам… той… да… ид-д-дваааа! — крещеше Дъдли изпомежду силни престорени ридания. — Винаги раз-з-зваляяяя всичкооооо!
И през пролуката между ръцете на майка си се ухили злобно на Хари.
Точно тогава се звънна на вратата.
— Ох, Боже Господи, пристигат! — каза леля Петуния в паника.
Миг по-късно най-добрият приятел на Дъдли, Пиърс Полкис, влезе с майка си. Пиърс беше мършаво момче с лице на плъх. Обикновено той държеше ръцете на децата зад гърба им, докато Дъдли ги биеше. Дъдли веднага престана да се преструва, че плаче.
Половин час по-късно Хари, който не можеше да повярва на късмета си, седеше на задната седалка в колата на семейство Дърсли с Пиърс и Дъдли на път към зоологическата градина за пръв път в живота си. Леля му и вуйчо му не бяха успели да измислят какво друго да правят с него, но преди да тръгнат, вуйчо Върнън бе дръпнал Хари настрана.
— Предупреждавам те — каза той, като доближи голямото си червено лице до неговото, — предупреждавам те отсега, момче… само да се случи нещо странно, каквото и да било, ще седиш в килера от днес до Коледа.
— Нищо няма да направя — отговори Хари, — честна дума!
Но вуйчо Върнън не му повярва. Никой никога не му вярваше.
Работата беше там, че около Хари често се случваха странни неща и просто нямаше смисъл да се казва на семейство Дърсли, че не той ги предизвиква.
Веднъж леля Петуния, на която бе омръзнало Хари да се връща от бръснаря с вид, сякаш изобщо не е ходил там, грабна кухненската ножица и го подстрига така, че изглеждаше почти плешив, с изключение на бретона, който бе оставила „да прикрива онзи ужасен белет“. Дъдли щеше да се пукне от смях при вида на Хари, който прекара една безсънна нощ, като си представяше следващия ден в училище, където бездруго му се присмиваха заради провлечените дрехи и залепените с тиксо очила. На другата сутрин обаче стана и откри, че косата му е точно каквато беше, преди леля Петуния да я окастри. Заради това го наказаха да не излиза цяла седмица от килера си, въпреки опита му да ги убеди, че не може да обясни как е пораснала пак толкова бързо.